„Човек се нуждае от една голяма любов. За целия си живот само от една. Аз обичам истински само Яворов.” – Дора Габе
Силната любов ражда силна поезия. Доказателство за това са така пропитите с нежна чувственост стихотворения на двама от бележитите писатели в нашата литература Пейо Яворов и Дора Габе. Едно случайно стечение на обстоятелствата среща двете личности. Тяхнотоприятелство поражда силни чувства у двамата и то остава в спомените на поетесата.
Това е една история, зародила се още преди писателят да се запознае с Мина и, разбира се, далеч преди съдбата да го срещне с Лора. Една среща на Пейо Яворов с „първата българска поетеса” както по-късно ще я нерече самият той. Взаимното душевно разпознаване ще бележи голяма част от творческия път на Дора Габе и ще остане в спомена й завинаги.
През 1987г. Снежина Кралева публикува книгата „Докосване до Дора Габе”, в която разказва за живота на поетесата, изпълнен с различни емоции и творчески изяви. В книгата Кралева разказва за всичко това, след като успява да се докосне до самата Габе. Авторката на книгата споделя с голяма нежност за срещите си с нея в собствената й квартира. Спомня си изящните движения и винаги добре вчесаната коса, дори в преклонната възраст на поетесата, в която се осъществява запознанството им. Именно в тази книга, разбираме и какво всъщност е свързвало Габе с Яворов.
„ Аз имам една неосъществена любов и ще я имам докрай”, споделя Кралева думите на самата Дора Габе. Яворов остава завинаги в живота на писателката. Осемдесет години след първата им среща, неговият портрет продължавал да стои в спалнята на поетесата срещу леглото й .
Всъщност именно Яворов предсказва бъдещето на младата още Габе, току – що постъпила в Софийския университет. Когато нейната приятелка Екатерина Ненчева, която също пишела стихове и познавала Пейо, занесла стихотворенията на Габе при него, Яворов възкликнал: Вие сте родена да бъдете поетеса.Така се случва тяхното запознанство през пролетта на 1905г. Писателят става нейн „покровител” и „наставник” в творческия й път както си спомня Габе в книгата на Кралева. Където и да заминава младата Дора, неговите писма я следват неотлъчно. Заедно със своите, поетесата праща и стихотворенията си, които Яворов редактира, връща за коригиране, когато е необходимо и публикува в списание „Мисъл”. Постепенно творбите на Дора Габе стават все по – добри, а писателят не спира да се възхищава на таланта й, така както и на нейната красота. Любовта, която пламва между двамата още при първите им срещи, се претворява в нежни стихотворения, пропити от дълбока душевност и чувственост.
И все пак пътищата на Яворов и Габе се разделят. Поетесата с горчивина споделя, че голяма заслуга за това имали хорските приказки.
Когато Софийският университет затваря временно врати, тя е твърдо решена, че трябва да продължи да учи в чужбина. Поетесата заминава, въпреки молбите на влюбения Пейо да не го прави. Разбират се тяхната кореспонденция да продължава. Редом с любовните откровения на двамата вървели и стихотворенията на Габе, които пращала на Яворов. Когато се връща в България става учителка по френски в Добрич. Веднага след като разбира за връзката на писателя с Мина иска незабавно да се види с него и заминава за София. Казва, че щом научила новината се почувствала „разпъната на кръст“. Среща се с Пейо, който е объркан и раздвоен. Не по-малко объркана е и Габе. В неговия живот вече съществувала Мина, а в живота на Дора постепенно навлизал Боян Пенев. Хорските клюки за Габе и Пейо непреставали. Поетесата си спомня тежката раздяла и безсънната нощ в хотелската стая. От тази нощ Пенев все по – често започнал да се вижда с писателката.
Преминала през толкова изпитания, щастливи мигове, хорски приказки, тежка раздяла, любовта успява да се претвори в приятелство, което продължава до самия край на Яворов. В „Докосване до Дора Габе” Снежина Кралева отбелязва, че когато Пейо Яворов се жени за Лора, първият дом, в който я въвежда е този на Габе и Боян Пенев. Двете семейства си ходели на гости и правели излети в планината. На един такъв излет до Витоша, Габе си спомня погледа на Яворов, който се спрял над нея и прошепнал: Боже мой, какви очи само имате! Златни, живи, необикновени. И съвсем зелени. Сякаш е плиснало в тях зеленото на гората.
Няма как това преплитане на душите да не бъде плод на вдъхновение в творчеството на Габе. Няма как тази любов да не бъде възкресена в стихотворенията на Яворов. Такива са „Насаме”, „ Може би”, „Самота”...
Споменът за тази любов остава в тяхното съзнание завинаги. Осем десетилетия след първата си среща с Пейо, поетесата признава пред Кралева, че продължава да го сънува и че обича истински само Яворов.
„Всеки спомен е едно танцуване...” Лили Иванова – „Танго със спомена”
Нека обърнем поглед към Нашите таланти. Към едни хора, които съвсем заслужено се нареждат в категорията Личности в нашата малка страна. Това са момичетата и момчетата от трупата на Нешка Робева „Нешанъл Арт”. Неповторимите спектакли, които Робева създава, с помощта на своите танцьори, печелят овациите на публиката, не само в нашата страна, но далеч извън нейните граници. Спектакълът „Два свята” е първото българско шоу, представено на Бродуей. Уникалните спектакли, с разнообразни ритми и танци, успяват да спечелят сърцата, дори на далечната Япония. Знак на признателност към съвместния труд на Нешка Робева и трупата „Нешанъл Арт” са наградите, които печелят през годините и множеството техни почитатели, които всяка година пълнят залите, за да се насладят на уникалната атмосфера на представленията.
Тази година трупата отбеляза единадесет години танцова дейност със спектакъла „Среща в „Споменът”.
На 13.12.2011 г. танцьорите от „Нешанъл Арт” оживиха зала 1 на Националния дворец на културата, като изиграха два пъти своето представление. В 17:00ч. беше първото вдигане на завесите и първата среща на публиката със „Споменът”. На сцената затанцуваха спомените на няколко поколения, придружени от звуците на музиканти, специално поканени за спектакъла. Атмосферата, която „Нешанъл Арт” създават с всяко свое представление е неповторима. Публиката остава подвластна на емоциите, които трупата събужда в нея, дори и след напускане на залата.
Момичетата и момчетата на Нешка Робева имаха само около двадесет минути да си починат преди отново да излязат на сцената, защото в 19:00ч. беше представена и официалната премиера на спектакъла.
„Споменът” е известен столичен бар. В него хора от различни възрасти се срещат със своите познати, приятели, любови, а всъщност със своите спомени. Заведението събира в себе си спомените на няколко поколения хора. Миналото оживява под въздействието на песните от 30-те до тези от наши дни. То разказва за онези хора и изживявания, които успяват да оставят някаква следа и които си заслужава да се помнят. Чувствата се възраждат, за да бъдат изживени отново.
Това е една среща със спомена, видян като своеобразен танц – танцът на живота. Вечерта на „Среща в „Споменът” е специална, защото гостите са и вашите спомени.
Много хора смятат, че чара и духа на Франция могат да се усетят само и единствено в нейната столица Париж. Разбира се, не може да се отрече приятната атмосфера, която придават Сена, широките площади, тесните улички, музеи и ... естествено емблемата на Париж – Айфеловата кула. Целта на тази статия, обаче, е да разкрие пред вас едно друго магично място, разпростиращо се на около четиристотин километра от Париж. Една крепост, която ревниво пази своята история от векове насам и чака да ви въведе в своите тайнства, и да ви пренесе в своето време. Това е Мон Сан Мишел. Една магия, която оживява пред очите и пропива цялата ви същност.
Абатството Мон Сан Мишел се намира в областта Бретон във Франция. Тук това велико съоръжение от векове разказва историята на обитавалите го някога рицари тамплиери, разкрива живота на монасите и някогашните действия на Светата инквизиция. Крепостта се извисява на над седемстотин метра височина. Строена е в продължение на три века. В началото е представлявала рибарско селище, построено върху остров. По – късно върху него започва да се прави укрепление и да се строи и надгражда докато не придобива вида, който може да се наблюдава и днес. Мон Сан Мишел е абатство и продължава да съществува като такова и до днес. То не може да бъде изцяло разгледано, тъй като в него живеят духовни служители.
Лъскавите витрини и модните широки площади остават далеч назад. Най - близкото градче до Мон Сан Мишел е Бел Вю, което, преведено от френски значи „ красива гледка”. Именно от този град започва моста, който води до величественото абатство. За сравнение, представете си моста, който свързва двете части на Несебър. Тук обаче мостът се разпростира на около петнадесет километра дължина. Това е единственият път, по който може да се стигне до Мон Сан Мишел. Причината се дължи на факта, че цялото абатство представлява остров и по време на дневните отливи се наблюдава само пясъчен и тревист хоризонт. Той се разпростира на двадесет километра в тази част на Бретон и единственото нещо, което разцепва тази права е именно великолепното абатство. Всъщност една от най впечатляващите гледки в областта Бретон са отливите. В тази част на Франция, те са най – силни и водата се отдръпва на внушителни километри далечина от брега. Никога не поемайте инициативата сами да кръстосвате сухото, денем, океанско дъно около крепостта, тъй като в него има потъващи пясъци. Именно тук се намесват екскурзоводите. При желание на туриста, през дневния отлив, с помощта на екскурзовод може да се влезе в отдръпналия се океан. В него могат да се намерят красиви миди с размерите на разпъната длан и други морски сувенири. В 23:00 часа френско време на това място настъпва приливът. Абатството Мон Сан Мишел е и мястото, на което може да се наблюдава един от най-бързо прииждащите приливи. Той се движи със скоростта на препускащ кон. Гледката наистина е великолепна в тази част от денонощието. Докато човек се усети, осъзнава, че единственото нещо, което остава незалято са величественият остров и мостът, който го е довел до това красиво място.
Преди да настъпи вечерта, разбира се, крепостта приветства своите любопитни туристи в своя двор. В него са запазените в архитектурен стил тесни улички с извити стълби. Из улиците могат да се намерят магазинчета за сувенири, както и приятни гостилници, също запазили духа на епохата си. В крепостта се влиза през дървена порта мост, която пада на земята и опъва своите вериги, за да приветства любопитните си гости. В двора уличките също носят своята история. Разхождайки се, можете да попаднете на изключително тясна уличка, по която някога са минавали древните „ухажори”. По нея може да минава само по един човек. Когато преминете изпитанието на любовниците, можете да се изкачите по стълбите, които ще ви отведат до второто равнище на този своеобразен град. Това е място, на което някога са могли да се качват само определени висшестоящи лица. Там ще намерите гробовете на монаси, висящи паркове и различни крепостни съоръжения. Когато погледнеш нагоре виждаш как абатството стърчи високо над теб в някакъв тържествено зловещ нюанс.
Вечерта, освен препускащия прилив, е и моментът, в който започва същинската атракция в недрата на самото абатство. Тогава историята, събрана в различните зали на Мон Сан Мишел, оживява пред теб под формата на нощно светлинно и звуково шоу. Приключението започва още с влизането през приемна зала с извити стъпала и тъмни коридори. По тези коридори като видение стои дама, свиреща на цигулка, осветена от менящите се цветове на прожекторите. Може да се разгледат различните зали, всяка от които носи своята история и пази спомени от миналото. Една от тях е тържествена стая, от таваните на която висят стотици различни гербове, и в която рицарите са правели своите пиршества. Ако продължите към върха, ще видите как коридорите стават все по - тесни и стръмни. Така се стига до „Изповедалнята” – тъмно помещение, в което провинилите се монаси са се отричали от Сатаната. Именно там обикаля демоничната холограма на Дявола, която стряска туристите и зловещо им се присмива. Ако преминете и това изпитание, продължавате нататък по дълъг и стръмен коридор, за да стигнете до залата на Светата инквизиция. Там, зад дебела черна врата, се чуват неистовите крясъци на изтезавани души. Тези записи пресъздават историята на тази зала по един особено зловещ начин. Наоколо се намира и кладенец, на дъното, на който стоят холограмни човешки кости, които в определен момент се събират в един танцуващ скелет. В тази зала е и „колелото на разпятието”.
Друга стая пък, пресъздава цялата история на Мон Сан Мишел под формата на сенки и светлини почти като в 3D вариант. Там оживяват конници, дракони, кораби и всичко, което е преживял този величествен замък.
В същинското абатство, чиято катедрала стърчи високо в небето, се намира и балкон с висок парапет. Едва когато излезеш на него, разбираш колко високо си се качил и почти не успяваш да разпознаеш автобуса, долу на паркинга, който те е довел до това мистично място.
Когато се наситиш на гледката следва слизането. Една врата те посреща със своите дълги извити стъпала, по които се слиза около 10 минути. Време, в което, в съзнанието преминава всичко видяно и изживяно в абатството Мон Сан Мишел.
Това е само една малка част от историята на Бретон, която е изпълнена с много легенди, обсипана е с красиви местности, високи катедрали и червени скали, но повече за това – в някой от следващите разкази, посветени на тази красива област.
