През различните етапи от своето развитие човек среща нови и непознати за него неща. Едни от тях приема по-лесно, други не толкова... но всички са дошли с някаква цел и носят определен смисъл в себе си. Затова се налага просто да бъдат приети. На думи звучи лесно, но в действителност са малко хората, способни да се справят безпроблемно с изненадите, които им поднася живота. Всъщност, аз самата не съм сигурна в съществуването на такива личности. Именно защото на всеки от нас му се е налагало да пренебрегне собствените си принципи и това като че ли е най-неприятната част от задачата. Зачеркването на собствени убеждения и присвояването на "лице назаем" не е нещо, което може да се извърши с лека ръка. Особено от човек, за който гордостта е висша ценност, без която животът изглежда жалък и недостоен.
И след като ни кара да правим толкова компромиси със самите себе си, необходима ли ни е в действителност маската?
Да. Често се налага да я използваме и едва ли има някой, който наивно би твърдял друго. Да вземем за пример нашето ежедневие - когато сме сред близки и познати, ние говорим и се държим освободено, допускаме повече волности и откровения в думите си, но дали навсякъде етикета допуска подобно поведение? Нима можем да си позволим безумието да изкараме гнева си върху по-висшестоящ от нас, просто защото (сякаш) е сляп за проблемите ни и умишлено ни затрупва с повече работа? Естествено, че не, освен ако не искаме да изиграем губещата роля. Как постъпваме в моменти, подобен на този? Слагаме усмихнатата маска, казваща "всичко е наред", а истината остава скрита дълбоко в нас. И в това няма нищо нередно! Да усещаме ситуацията, да притегляме възможностите, кога, кое ни е позволено и кое не, е белег на зрялост. Главен показател, че вече сме възрастни и отговорни хора. Не е лесно да преглътнем мнението си, не е лесно да „играем по свирката” на друг, но всяка трудна крачка е урок – за търпеливост, за издръжливост, за упоритост, и тест – за издръжливостта на волята ни в името на една морално издържана цел.
Освен тези хора, научили правилата, по които животът ни кара да играем, съществуват и други разновидности поведение, асоцииращо маскен бал - лицемерниченето. Това са онези груби и вулгарни същества, които изведнъж се превръщат в изключително любезни и мили доброжелатели в името на поставена им цел. Всеки от нас е усещал под езика си натрапчивия вкус на лицемерието и на всеки, малко или много, му се е налагало неведнъж да преглъща думите си, макар и напоени с него. Може би, водени от максимата, че няма безгрешни хора, е логично да стигнем до извода, че най-големият лицемер е този, който твърди, че никога не е лицемерничел?...
Умението да се приспособяваме спрямо ситуацията би могло да бъде добро и полезно качество, ако човек притежава нужната интуиция и правилна преценка. Трудното обаче идва, когато трябва да намерим къде е границата между лавирането в диалога и тъжното самозабравяне. Тогава, когато нещо нормално и обикновено в общуването с хората доведе до лъжи, до бягане от действителността... повярвайте ми, няма нищо по-жалко от човек, загубил своята идентичност.
Затова преди да кажете или направите каквото и да било, отделете си няколко секунди за размисъл. Защо точно това е начинът, по който смятате да постъпите - дали е той, защото конкретното място го изисква или защото до толкова сте свикнали да играете разни роли, че вече дори не знаете кои сте вие.
Наистина понякога се налагаизползването на някакъв вид маска, но границите са много размити и трябва да се внимава, това не са детски игри и принципа проба-грешка често е губеща стратегия...
