През различните етапи от своето развитие човек среща нови и непознати за него неща. Едни от тях приема по-лесно, други не толкова... но всички са дошли с някаква цел и носят определен смисъл в себе си. Затова се налага просто да бъдат приети. На думи звучи лесно, но в действителност са малко хората, способни да се справят безпроблемно с изненадите, които им поднася живота. Всъщност, аз самата не съм сигурна в съществуването на такива личности. Именно защото на всеки от нас му се е налагало да пренебрегне собствените си принципи и това като че ли е най-неприятната част от задачата. Зачеркването на собствени убеждения и присвояването на "лице назаем" не е нещо, което може да се извърши с лека ръка. Особено от човек, за който гордостта е висша ценност, без която животът изглежда жалък и недостоен.
И след като ни кара да правим толкова компромиси със самите себе си, необходима ли ни е в действителност маската?
Да. Често се налага да я използваме и едва ли има някой, който наивно би твърдял друго. Да вземем за пример нашето ежедневие - когато сме сред близки и познати, ние говорим и се държим освободено, допускаме повече волности и откровения в думите си, но дали навсякъде етикета допуска подобно поведение? Нима можем да си позволим безумието да изкараме гнева си върху по-висшестоящ от нас, просто защото (сякаш) е сляп за проблемите ни и умишлено ни затрупва с повече работа? Естествено, че не, освен ако не искаме да изиграем губещата роля. Как постъпваме в моменти, подобен на този? Слагаме усмихнатата маска, казваща "всичко е наред", а истината остава скрита дълбоко в нас. И в това няма нищо нередно! Да усещаме ситуацията, да притегляме възможностите, кога, кое ни е позволено и кое не, е белег на зрялост. Главен показател, че вече сме възрастни и отговорни хора. Не е лесно да преглътнем мнението си, не е лесно да „играем по свирката” на друг, но всяка трудна крачка е урок – за търпеливост, за издръжливост, за упоритост, и тест – за издръжливостта на волята ни в името на една морално издържана цел.
Освен тези хора, научили правилата, по които животът ни кара да играем, съществуват и други разновидности поведение, асоцииращо маскен бал - лицемерниченето. Това са онези груби и вулгарни същества, които изведнъж се превръщат в изключително любезни и мили доброжелатели в името на поставена им цел. Всеки от нас е усещал под езика си натрапчивия вкус на лицемерието и на всеки, малко или много, му се е налагало неведнъж да преглъща думите си, макар и напоени с него. Може би, водени от максимата, че няма безгрешни хора, е логично да стигнем до извода, че най-големият лицемер е този, който твърди, че никога не е лицемерничел?...
Умението да се приспособяваме спрямо ситуацията би могло да бъде добро и полезно качество, ако човек притежава нужната интуиция и правилна преценка. Трудното обаче идва, когато трябва да намерим къде е границата между лавирането в диалога и тъжното самозабравяне. Тогава, когато нещо нормално и обикновено в общуването с хората доведе до лъжи, до бягане от действителността... повярвайте ми, няма нищо по-жалко от човек, загубил своята идентичност.
Затова преди да кажете или направите каквото и да било, отделете си няколко секунди за размисъл. Защо точно това е начинът, по който смятате да постъпите - дали е той, защото конкретното място го изисква или защото до толкова сте свикнали да играете разни роли, че вече дори не знаете кои сте вие.
Наистина понякога се налагаизползването на някакъв вид маска, но границите са много размити и трябва да се внимава, това не са детски игри и принципа проба-грешка често е губеща стратегия...
Реалността - всичко, което е или всичко, което сетивата ни могат да възприемат. В някои от тези отговори се крие загадката за същността на реалността. Нашата досегашна терминология търпи сериозни модификации, имайки предвид безкрайността на виртуалното пространство, в което сме се оз(к)овали. Животът ни до такава степен зависи от имейлите, уеб сайтовете, социалните мрежи и т.н. и т.н. , че на този етап, а и за в бъдеще едва ли бихме могли да си го представим другояче.
Ставаш сутрин. Правиш си кафе и излизаш за работа, университет, училите, среща или пък не си правиш кафе, а директно излизаш. Ако имаш време, пускаш компютъра, за да си пуснеш някое онлайн радио или да чуеш песен от някой сайт. Може пък да прескочиш тази част и докато си в банята, междувременно да си пуснал Скайп и Фейсбук, за да се логнеш. Е, в най-късния вариант успяваш да свършиш тези неща, когато пристигнеш в офиса.
Първите пет неща в офиса: първо - пускаш си компютъра, с който автоматично се зареждат Скайп и служебният мейл, второ - пускаш си кафето, трето - влизаш във Фейсбук, четвърто - проверяваш личната си кореспонденция, и пето – влизаш в страницата на някоя медия, за да прочетеш новините до момента. Няма как – служебният имейл и Скайп са връзката с шефа и останалите колеги, личният мейл и Фейсбук са връзката ти с приятелите, които не можеш да видиш или чуеш често по телефона, новините пък – така или иначе изскачат непрекъснато във всички социални мрежи. Кафето е желаната необходимост, за да се разбудиш сутринта или да се стоплиш след чакането на някой автобус за работа.
Да, всички се чудим как ли сме живеели преди появата на интернет и социалните мрежи. Сякаш сме имали едно сетиво по-малко. Или пък сме използвали всичките си пет, но много повече, отколкото сега? Сами сме създали около себе си една огледалност на света, от който сме неделима част. Нож с две остриета, който улеснява реалността, когато искаме да достигнем някоя далечна географска точка, но и който я разрязваща, когато установим, че в интернет полето тя може да бъде манипулирана безброй много пъти.
Да, хубаво е, когато намерим в някой сайт онлайн вариант на книга, която искаме да прочетем или разглеждаме заснети моменти от живота на човек, който не сме виждали от деца. Чудесно е, че можем да поздравим колегите от офиса в Сидни, например или че веднага можем да получим дадена информация в прикачен файл. Но кой ли би искал да прочете някоя новина, в която отново е отрит сайт за порнография или измами? Стотиците снимки на тринадесет-четиринадесет годишни момичета и момчета, които са се снимали в огледалото на банята или коридора пък са си истинска съвременна гротеска. Тоновете зле сложен грим тип „ала маска“ са безгласно желание за привличане на вниманието и компенсиране на годините, които все още липсват до пълнолетие.
Уповаваме се на общество, което счита за своя иманентна ценност защитата на човешките права и свободи, но всъщност ние самите ги ограничаваме. Вечер предпочитаме да си пишем с някой в Скайп или Фейсбук, вместо да излезем с истински хора или поне да прочетем някоя книжка. Доста често не знам къде да сложим границата и не успяваме да различим реалността от виртуалността. Ставаме все по - социопатични и по-зависими в желанията си да получим повече от света.
Какво ли би станало, ако токът спре или компютърът ни хване някой вирус. Цивилизацията ни е стигнала неописуемо технологично развитие, но то залага на нови ценности, които се сменят с всяка реклама, всеки сайт, всяка новина. Купуваме, купуваме, купуваме, но забравяме да прочетем какво всъщност купуваме и докато се замислим, вече е излязъл някой нов модел смарт телефон в интернет магазините.
