В статията няма да се обръща внимание на негативното и бедстващо положение в милата ни Родина, тъй като на всекиму е ясно…, а ще се наблегне на положителните, позабравени, родолюбиви черти на нашата изстрадала, измъчила се Република България!
За съжаление в днешно време не се изтъкват положителните качества на страната ни, за която толкова години поетите са я възвеличавали в своите стихове и за която до кръв са се жертвали борците за национална свобода. Но трябва да сме сигурни, че поне в един от нас дреме онзи патриотичен пламък, изгаснал от тежката кризисна ситуация на „новия” 21-ви век. Този пламък изгаря моята душа, затова нещата, които ще прочетете в следващите редове, се надявам, че ще събудят и подпалят дремещият патриотизъм и винаги ще напомнят, че сте един достоен човек, обичащ и уважаващ българската земя!
Кой не би оценил красотата на течащото, прозрачно-синьо езерце в долините на Стара Планина, кой не би забелязал залязващият лъч светлина, докосващ се до обширните зелени поляни, кой не би усетил полъха на младостта, лъхаща от величествените капки на кристалните водопади? Само истински освободената душа от всякакви пречки, граници и ограничения, (които ни поставя грубото ежедневие), би достигнала катарзиса на любовта към Отечеството…
Земен РАЙ! - Нека се възползваме от него, от красотата, която Господ е дарил на земята българска – море, равнини, низини, планини, полета, реки и всичкото това събрано в една държава?! Единственото условие е, че трябва строго да я пазим от вредни замърсители. Това е единственото нещо, с което сме ангажирани, но доста от хората сякаш напук не го спазват… Те са заслепени, не виждат пред тях, че има пълна с живот природа, която може единствено да ги въодушеви с грандиозните си просторни гледки… Не! Типичният днешен човек не е устроен така, той вижда само пред носа си мрачните картини на бетонния град, сякаш затворен в някоя сива килия на живота.
Време е някой да те накара да се запознаеш с нея, а тя с приветлива усмивка ще разкрие цялата си премяна от дълбини и ширини, от просторния кръгозор на вечността. Тя е тази, която ще пречисти и зареди душата с пълна мощ, просто трябва да се откликне на повика й… Тя е там – другият свят, в който въображението става реалност, хаосът се превръща в хармония. Затова пътувайте, гордейте се с нея, обикнете собствената си Родина, попита със свещената кръв на нашите юнашки братя, борили се по всякакъв начин за нейната свобода, благодарение на която съществуваме днес!
Петък 13-ти.
Скитам си аз по софийските улици и очаквам да ми се случи нещо „фатално”. Стъпвам внимателно, пресичам на зелено, забърсвам си зацапаните с кални капки очила – за по-добра видимост. Но в противовес на суеверието се сблъсквам с нещо тотално различно. Нещо освежаващо - сутрешна роса върху четирилистна детелина. Нещо несрещано от мен до този ден.
Влизам в подлеза между ЦУМ и Централни хали. Посреща ме тълпа от забързани хора с безизразни лица и сиви дрехи. Еднообразие и скука – толкоз. Мизерията толкова старателно се е загнездила в мозъците ни, че не усещаме как с помощта на непрестанното оплакване и недоволство от съществуването си, се превръщаме в боклуци. И то – нерециклирани! Че кой в България губи от ценното си време, за да рециклира?! Умишлено вредим на здравето – ядем гнусотии, пием гнусотии, пушим гнусотии. И после защо сме всекидневно нацупени? Защото ние така искаме, харесва ни да се оплакваме и нещо винаги да не е, както трябва.
Вървя и мисля колко по-хубаво е да виждаш приветливо излъчване плюс цветна шапка на глава. И тогава го забелязвам. Човека -цвят. Точно срещу мен върви старец с няколко български флага в двете си ръце. Пристъпва бавно със ситни крачки. Носи усмивка на лице и сякаш държи табела „Продавам патриотизъм”. Заповядвам на краката си да престанат да вървят. Изчаквам го да се приближи и го снимам. Той мълчи, но погледът му все едно казва „Какво по дяволите правиш? Защо ме снимаш?! ... Но ти благодаря!”. А ми се иска аз да му благодаря, за това, че разчупи обикновения ми петъчен ден. Не го бях срещала досега, но ще го запомня. То как да забравиш човек, който ти припомня за родолюбието в ден – различен от 3-ти март.
На този етап от живота ни в България имаме нужда от повече продавачи на патриотизъм като този. Той не се стреми да припечели повече, а да събуди българското, разположено някъде дълбоко в сърцето, в душата – на топло под дебелото зимно яке. Да, имаме нужда от голям брой немуподобни. Той не бърза за работа, не го интересува колко е часът. Оползотворява деня си, чувства се дори щастлив от факта, че е българин. Напук на безредиците в държавата, корупцията, черните пътища в града, недостига на пари и изобщо цялостната смрад и мизерия, той внася патриотизъм, парфюмира ни със свободолюбие. Невероятно! Може и да е луд. Но се обзалагам, че ако Вазов беше жив и си пускаше краката на разходка из този подлез, би казал „Лудите, лудите – те да са живи!”.
Този старец е като ярко цветна мълния, която разцепва сивкавата рутина на обикновения петъчен ден. Харесвам го! Може да станем приятели дори.
