Преди около 5 хилядолетия в земите на днешен Ирак се извършила една революция, която променила света веднъж завинаги и поставила началото на това, което днес наричаме култура, или в по-мащабен аспект – цивилизация. Повечето хора познават шумерите (ако изобщо са чували за тях) като създателите на първата цивилизация в човешката история, завещала ни революционни открития като принципът на колелото и градското планиране. Но те били и пионерите в създаването на още едно епохално изобретение – шумерският клинопис, първата известна писменост в света.

     Най-ранните писмени системи – тези на шумерите и на древните египтяни – се появили върху каменни стели и папируси. Така е започнала хилядолетната история на книгата - от времето на „Епосът за Гилгамеш“ до ерата на персоналните и преносимите компютри и съвременни носители на информация като компактдисковете и флашпаметите. Книгата е надвила каменните колони и се е превърнала в символ на цели цивилизации. Ще успее ли днес тя да пребори конкуренцията на електронната книга? Да – убедени са авторите на „Това не е краят на книгите“. Защото книгата е върхът на технологията. Както колелото – от древността досега не е измислен по-добър негов заместител.

    „Това не е краят на книгите“ не е просто разказ за историята на книгите. Това е едно уникално приключение, от което човек може да научи повече от която и да е друга книга. Френският журналист Жан-Филип Тонак води интервю с двама от най-значимите съвременни европейски творци – режисьорът, сценарист и писател Жан-Клод Кариер и големият италиански писател Умберто Еко. Книгата е формулирана като един вид дискусия между двамата интелектуалци, дирижирана от въпросите на Тонак. „Това не е краят на книгите грабва вниманието на читателя още от първите страници, а множеството значими теми, които се засягат в цялата книга, я правят изключително интересна. Еко и Кариер обсъждат миналото и бъдещето на книгите Дали печатната книга ще надвие електронната си посестрима? Как интернет и модерните технологии променят начина ни на мислене и какво губим с тях? Как се е променило киното и как то е променило нашите възприятия? Наистина ли творци като Шекспир и Молиер са били най-талантливите рицари на словото за времето си?

    И двамата автори са влюбени в книгите – те са запалени библиофили и притежават в своите колекции едни от най-ценните произведения на литературата, сред които са редките първопечатни инкунабули от зората на Гутенберговата епоха.

    Книгата разполага и с уникален справочен апарат, информацията за обектите в справочните колонки е кратка, но подробна и стилово издържана и това я прави идеален източник на многократни справки.

    „Това не е краят на книгите“ е една вълнуваща и прекрасна история, която може да обогати знанията ни за света и дори за нас самите и да възпламени у нас искрата на любовта към книгите.

Много хора предпочитат романа пред киното и твърдо отричат предимствата на големия екран. Но не е ли факт, че понякога филмът е по-добрият вариант?

Ако попитаме някой запален читател за филма направен по неговия любим роман със сигурност отговорът би бил „Книгата беше по-добра.” И това е естествено да е така, тъй като той вече е създал своя идеален „филм” в главата си. Визуализирал е по най-добрият за него начин, избрал е „актьори”, представил си е времето и мястото.

Понякога,когато се пресъздава даден роман  няма как всичко да бъде с най-малките подробности описани в книгата. Ако филмовата версия на Артър Голдън „Мемоарите на една гейша” отнема средно два часа и половина, то изчитането на целия роман би могъл да отнеме седмици. В киното всичко опира до действие и образ. Това е предизвикателството да се поставят всички мисли в думи, емоциите в жестове, описанието в действие. И пресъздаващият винаги трябва да се тревожи не само за претенциозния читател, дошъл в кино салона със собствената си представа, но и да задоволи очакванията на този, който не е запознат с книгата.

Да вземем друг пример – „Властелинът на пръстените”. Много хора смятаха, че трудно би могъл да се „улови” духа на романа и да бъде пресъздаден на лента. Резултатът, обаче, надмина всички очаквания! Екранизацията би могла да се нарече  едно от най-големите постижения в киното (взимайки предвид всички ефекти, кинематография, режисура, актьорска игра).

Разбираемо е, че  книгите и филмите са различни неща. В книгата движещ фактор са диалозите и самото въображение на читателя, докато във филма това са образът и звука. Автомобилното преследване, боевете и експлозиите не сработват така внушително в книга, както в кино салона. Като цяло защо е нужно сами да се поставяме в рамка, вместо да се насладим на всичко?!

„Да култивирам”, това е значението на думата с латински произход culture. Дефинициите са много, но времето се мени. „Panta rei” или „Всичко тече“ . Културата като носител на белезите на нашата развита цивилизация или културата като тривиална дума, изпразнена от съдържание? История, писменост, интелектуално развитие са само някои от понятията, които изникват в съзнанието ни, щом го провокираме с т.нар. “brainstorming” („мозъчна атака“) на думата „култура“.

Самият термин и различните концепции за културата се появяват през XVIII век и се свързват с процесите на усъвършенстване. През XIX век водеща тенденция става развитието на личността чрез образование. Век по-късно културата става носител на изтънчения вкус в областта на изкуството (висока култура) , висока степен на социализация и познание, благодарение на набор от общностни взаимодействия ,цели, практики и образование , споделени от дадена общност. Какво тогава е културата на и през XXI век?

Може би ежедневната забързаност, делничните проблеми, все повечето лоши новини, които гледаме и за които четем и „хорото, на което сме се хванали“ ни карат да забравим за останалото. Когато днес поискам от някой да изреди три стихотворения от Иван Вазов или Димчо Дебелянов, обикновено настъпва затишие, усърдна мозъчна дейност и вероятно „някакъв“ отговор, а какво ли би било, ако попитам за Уилям Шекспир или кой е авторът на „Декамерон“ . Предполагам тази „тенденция“ не важи само за нас.

Екрани, запълнени от новини, носещи предимно негативни вести, реклами, изпълнени с изкусителни покани за „шопинг терапии”, сапунени сериали, музикални клипове с преливаща плът и ярки цветове, изпълнение с агресия, ето това е, от което изобилства в момента нашата цивилизация. Българските библиотеки потъват в прах, докато голяма част от западните са се превърнали в модерни информационни центрове, където, обаче, са забравили какво е това „книга”.

Къщата-музей на Пейо Яворов се разпада от години, а София се изпълни с по МОЛ на глава от населението й. От 1 700 сгради-паметници на културата в София, едва 10% са в прилично състояние. Минавайки по централните улички едва се забелязват красивите фрески и фасади на вече „забравени“ сгради.

Елитарната култура днес е КУЛТура, която не дава, а задължава да си със скъпи дрехи, последен модел телефон (който вероятно е на изплащане), да посещаваш определени като „В.И.П“ заведения, където да слушаш модерна музика и да се усмихваш на теми, от които всъщност нищо не разбираш.

Думата "култура" характеризира цялата сума от успехи и начинания, с които човешкия род се е отдалечил от животинските ни предшественици и която служи на две цели: за защита на хората от природата и за регулиране на човешките взаимоотношения" (Зигмунд Фройд, „Ерос и Kултура”). Ето това не трябва да забравяме, докато си купуваме книга, билет за театрална постановка или плануваме кой музей да посетим.

Все още има работещи театри, дори онлайн книжарници, а музеите и галериите са били винаги отворени. Човекът може да излезе от плакатността и да бъде отново личност, която се стреми към нещо, а не консумира всичко, което види или чуе.

"Трябва да живееш винаги влюбен в нещо, което не можеш да стигнеш. Човек расте на височина от това, че се мъчи да стигне високото”

Максим Горки