„Кока-Кола” призна, че използва канцерогенна съставка. „Кока-Кола” и „Пепси” ще намалят съдържанието на химикала 4-метилимидазол, ползван за оцветител на карамела в напитката. Това не е нова информация за много хора. Отдавна се знае за вредни добавки в колата. Трябва ли да обръщаме внимание на състава на храната, едва когато някоя мултинационална компания признае, че трови милиони хора?

За съжаление, вредни или канцерогенни съставки и добавки се съдържат в голяма част от храните, които консумираме. Подсладителят аспартам е забранен в редица страни, но не и в България. Един от известните производители на боза у нас го използва. Той е означен и изписан на етикета - Е951. Честата употребата на аспартам предизвиква сериозни неврологични заболявания и увреждания на плода при бременните. Консумираме го със захарните изделия, дъвки, газирани напитки, с „Кока-Кола Лайт”, конфитюри, витамини, лекарства, храни за диабетици.

Производителите коментират подобна информация с това, че те използват минимално количество от съответната добавка, което не вреди на здравето. Или за което не е доказано, че вреди.

Всъщност, производителя на споменатата най-популярна газирана напитка отрича вредата на химикала, защото е в много малко количество. Американската Асоциация на производителите на напитки е на същото мнение, защото 4-метилимидазол предизвиквал ракови образувания само при мишки и плъхове. Европейската агенция за безопасност на храните от месец март 2011 г. също е категорична, че риск няма. Все пак рецептата е променена, защото в противен случай добавката трябва да се означи като опасна на етикета. Интересното е, че рецептата е променена в Калифорния и скоро във всички щати, а в другите страни остава както досега. 

Крепостта Овеч не е от най-популярните туристически дестинации. “Овчата крепост” или „Проватон”, което от гръцки означава теснина, са  средновековните названия на защитното съоръжение. То има стратегическо значение за Византия, средновековните български царства и по-късно за османците. Прекрасно място за изкушените от исторически туризъм.

Платото Калето, върху което е разположена крепостта, е само по себе си забележително природно творение. То напомня на огромен скален кораб. Изкачването е по-интересно по  автентичните стълби на крепостта от западния вход, вместо по витата желязна стълба, направена заради туристите.

Десетметров път, вдълбан в камъка като коридор, води до северната порта.

От възстановката на портата се открива забележителна гледка. Провадия е ниско долу, обградена от скали. Пейзажът добива пълния си блясък,  когато  застанеш на  дървения мост. Той е направен преди десетина години. Близо 160-метровото съоръжение в действителност не е било с тези чупки, които сега придават оригинален вид. Истинският мост е бил подвижен, с дължина около 8 метра и е свързвал частите на платото. Сега е възобновен от тъмни масивни греди и се губи някъде в далечината. Той е идеален декор за снимки. Мостът свързва Калето с хълма Табиите, който пък отвежда до внушителния скален манастир “Шашкъните” отсреща. А по източната страна на Табиите с малко алпийски умения може да се видят тракийските ниши-гробници.

Археолозите казват, че крепостта е била недостъпна за враговете. Във вътрешността има  водохранилища и реставриран  уникален кладенец с дълбочина 80 м. На места по загладената скална повърхност идеално личи ширината и релефа на средновековната улица. Виждат се очертанията на каналите, църкви, стражеви кули. По време на обсада жителите се изхранвали от запасите от жито, които  са се съхранявали в огромни карстови пещери под самата крепост. Тя помни победата на цар Ивайло през XIII век над византийския пълководец Михаил Глава, както и събитията по времето на цар Иван Александър, който затваря в Овеч трима от рицарите на граф Амедей VI Савойски през XIV в., пленени в битка при Галата. До основи разрушава крепостта през 1444 г. крал Владислав III Ягело, завладявайки я от османците.

Овеч все още не е проучена изцяло. Тя е интересна за археолозите, както и целия район на Провадия. Най-новите открития са направени относно Солницата в околностите на града. Там учените наскоро обявиха, че са открили единствения неолитно-халколитен солодобивен център в Източна Европа. Каменната сол е била “бялото злато” в древността и е играла ролята на пари.  Хипотезата на учените е, че мащабната търговия с нея е довела до натрупване на богатствата на Варненския енеолитен некропол, където е намерено най-старото обработено злато в света -  само на 37 километра от тук.

Крепостта е имала ключова роля с близостта си до Плиска и Преслав, а също до морето. Днес тя и е забележителен туристически обект, чиито нови археологически открития би трябвало да се видят от повече посетители.

Джулиан Барнс, миналогодишният носител на наградата „Мен Букър”, разплита загадката на една съдебна грешка. Това е любопитна биографична история на Артър и Джордж, които на пръв поглед са напълно противоположни като характери. Става въпрос за създателя на Шерлок Холмс – Артър Конан Дойл, който се заема да помогне на човек, станал жертва на несправедлива присъда – Джордж Ейдълджи. Съдбата на двамата герои се проследява паралелно от детството до срещата им в стегнати психологически линии. Пред очите на читателя се откриват нишките, които изграждат характерите на героите и предопределят постъпките им. Адвокатът Джордж е син на викарий и се отличава със своята почтеност и остър ум, който е много по-дразнещ за невежите дори и от индийския му произход, както отбелязва един негов приятел от училище. Артър е активен, способен, благороден човек, лекар по професия и по призвание писател. Съдбата ги среща в стремежа им  към справедливост. Историята за абсурдното осъждане на един човек се преплита с въпросите за предразсъдъците и невежеството, за справедливостта и достойнството, за човешката уязвимост и за силата на съвестта. Освен че се основава на действителен случай от края на 19 век, книгата е забележителна с това, че действието задълбава дълбоко зад съдебния случай.  Авторът хвърля светлина върху манипулативността на човешкото съзнание. Умът, талантът и достойнството, присъщи на сър Артър Конан Дойл му носят уважение, признание и любов, а Джордж, воден от същите тези ценности в своя обикновен живот, бива опетнен и осъден невинен.

Барнс е познат на българските читатели с „Папагалът на Флобер”, „История на света 10 ½ глави”, „Лимони на масата”, „Пулс”, награденият роман „Усещане за края”, „Няма нищо страшно”. Друг негов роман, „Бодливото свинче”, проследява процесът срещу източноевропейски диктатор и се базира на наблюденията му на процеса срещу Т. Живков в България, която писателят посещава през 1989 г.

Един от най-добрите моноспектакли на Мариус Куркински, който беше поставен през 2001 г, е по произведението на Джулиан Барнс „Сънят”.

Пътувам към Емен и Каньона на река Нигованка, които се намират недалеч от Велико Търново. Очаквам прочетеното и разказаното предварително за местността да се потвърди. И естествено, накрая преживяването е много по-хубаво.

Излизането дори само на няколко десетки километри от големия град е като да отидеш в друг свят. По пътя срещам западнали, обезлюдени селища, с белези от българската реалност в последните десетилетия. Срещата с природата, която завладява сетивата, когато се озовеш в Еменския каньон, е среща с някакъв дар на природата, сякаш в дисхармония с оставеното от човека.

Екопътеката, една от първите в България, на места минава по ръба на скалите, на който има набързо скован парапет. Криволиците на реката, погледната от високо, отвесните стени над нея, сякаш изсечени с гигантско длето, зашеметяват с неповторимо усещане за мощта на естествената красота. Това е мястото за туристите, от което са направени хиляди снимки, аз също не устоявам. При всяко щракване водата долу мени блясъка си и сенките от облаците рисуват различни форми по огромните скални масиви над нея. Накъдето и да се обърнеш, погледът среща  каменни форми, скрити в море от зеленина. Малки дървени мостчета, накацали по скалните отвеси са атрактивна точка в маршрута.

Интересно е как хората, които живеят в такива селища, се докосват ежедневно до това богатство. Село Емен е запазило автентичността си, но селцето има къщи за гости и комплекс за туристи с високи претенции. В същото време могат да се открият улички, съхранили облика си от преди 60-70 години, с огромни дървени порти и най-често запустели постройки от средата на миналия век. На една такава улица се вижда стадо овце, прибиращо се по пътя между старите къщи, следвано от жена пастир. Но това е живописна гледка само за туриста. Млади хора няма, има само възрастни, живеещи със спомени за миналото, когато тук е кипял живот.

Най-после стигаме до водопада Момин скок. На това място може да забравиш всичко и да се откъснеш от мисълта за света. Пространството те обгръща, небето едва се вижда. Оставаш отделен от всичко сред овалните скални форми и водата, чийто шум поглъща повечето звуци. Да снимаш или да приказваш сякаш е неуместно на такова местенце, просто си седиш и се оглеждаш. Същото правят и  няколко други туристи, пристигнали малко преди нас.

В края на Каньона се открива язовира Нигованка, отдалече повърхността му блести като огледало. Пътуването завършва с още една забележителност, която е останала в началото на екопътеката – пещерата. Тя има интересни форми при самия вход, симетрични естествени образувания  в свода. Но следите от това, че е използвана за най-различни цели в миналото неминуемо я загрозяват.

Тръгвам си от Емен с усещането за повече от хубава разходка.