„Прощавам, но не забравям“–всеки е казвал това поне веднъж. Аз го тълкувам по следния начин: „Прощавам, за да има мир сега, но ще бъда винаги нащрек за този, който веднъж ме е наранил“. Има логика–никой не иска да се подиграват с него два пъти.

„Някои неща са непростими“ е другата често срещана реплика. Сред тях са предателството, разбитото сърце и лекарската грешка. Тях човешката психика преодолява трудно или изобщо не преодолява.

А знаехте ли, че стаеният гняв, или мъка по нещо са РАЗРУШИТЕЛНИ не само за душата, но и за тялото?

Да прощаваш е изкуство, свойствено за малцина. Ще кажете–това са хора без достойнство. От една страна сте прави–някой Ви съсипва живота, а Вие продължавате напред, забравяйки негодника също както двегодишното дете забрявя какво сте му казали преди минута.

Ще ми повярвате ли, ако Ви споделя нещо от личен опит: установила съм, че 85% от хората не си дават сметка, че ни нараняват, разочароват, съсипват. Ако знаеха какво правят

Истинската злоба (рядко срещан феномен) у човека е породена от травма, с която той не може да се справи. Например битото дете, макар и кротко на вид, макар и 20 години по-късно, може да отключи агресията, стаена вътре в него. След което да я излее върху абсолютно невинен човек, който подсъзнателно му напомня на причинилия му травмата от детството.

Разбирате ли–погледнато разумно, без емоция, човешкото поведение е верига от действия и противодействия и често част от тях са неосъзнати и неуправляеми. Да не мислите, че Вие не сте причинявали някому болка? В заблуда сте, ако вярвате, че сте 100% благородни.

И така–прошката... Дилемата е–да запазя ли гордостта си и да не прощавам, или да я преглътна и да простя?

Везната показва: егото ли е по-тежко, или душевният комфорт; „... да остана на висота и да разгарям огъня на спомена или да го пусна да отлети веднъж завинаги...“ Дори сега, докато пиша това се питам, кое да избера. Борбата е ожесточена, но вътрешният ми глас казва, че начинът е един: трябва да простя за МОЕ ДОБРО.

Душевният мир не се купува, а се постига.

Това, което ме дразни във всички празници е истерията, която ги съпътства. Първо–необузданото честитене и второ–лакомията за подаръци.

Защо, питам се, вместо да се информира, да прочете или най-просто казано–ДА УЗНАЕ какво се чества в дадения ден, той се втурва да прави куп суетни и помпозни неща?

Празниците за мен имат едно „недоизказано свещенодействие“ в себе си. Красотата им се крие във възвишеното, драматичното; тя засяга идеали на човешкото поведение.

Всеки църковен празник например, за да бъде отбелязан в календара като такъв е преминал през Църковни събори, на които легендата за дадена личност се е верифицирала или отхвърляла като правдоподобна. Повечето хора дори не знаят, че именните им дни са всъщност църковни празници.

Всеки социалистически празник е породен от идеология, която дори днес да отхвърляме, е боравела с някакви НЕКОМЕРСИАЛНИ стойности, с ценности.

Празниците, посветени на велики личности осмислят подвизите им и ги правят безсмъртни за паметта на човечеството. На тях не се веселим, а говорим, затвърждавайки авторитета на дадения герой.

За децата е друго–докато са още мънички Коледа значи подаръци, Баба Марта–мартенички и т.н. Те познават празника по материалните му лица. Но за едно 10-годишно момче или момиче Бъдни вечер на може да е просто „ вечерята преди Коледа“. Бъдни вечер има както народни смислови особености (броя на ястията), така и изначално свято значение (навечерието, в което на бял свят се появява Спасителя).

Жалко е, че вместо ние да учим децата какъв е смисълът на празника, те учат нас да го изчерпваме с подаръци и повсеместни честитки.

Ами рождените дни?

Била съм на рождени дни, на които десет души събират по два лева за подарък, сядат да се наядат и напият. За тях рожден ден значи вечеря на аванта и наздравици.

Как да обичам празниците като хората, които ги „посрещат“ показват съзнание на тригодишни деца? И то от мързел да си отворят очите, от посредственост да разберат, че празникът е за ума и сърцето, не за стомаха и лакомото око.

И осми март–да, приятно е да получаваш цветя и подаръци, но поначало този ден е бил посветен на жената-майка, защото явно има разлика между двете(жена и майка). Една майка е жена в пълния смисъл, вложен от природата и обществото и момиченца на по петнайсет е някак си преувеличено да получават поздрави на тази дата.

Скептична или не, преди да „ консумирам“ един празник, предпочитам да знам защо го правя.

Без съмнение живеем във време, в което половете на хората не са обвързани със социални роли както при родителите ни, няколко десетилетия назад. Жените работят наравно с мъжете: извършват отговорни и нелеки дейности, самоосигуряват се с дом, автомобил и всичко останало.

Да виждате нещо нередно в това?

Няма да се спирам на природните закони, сочещи мъжа като “ловец”, а жената като “майка”. Ясно е, че мъжът е предопределено да бъде силен, жената-грижовна.

Под всички пластове на еманципацията прозира истината, че най-смисленият и красив подвиг на нежния пол е създаването на живот. Каквато и съдба да имаш, по каквито и пътища да минеш, все някога трепета от това ще те настигне. Ще искаш да имаш дете.

Друг аспект на женствеността днес е нейната директност. Сексуалността не се крие, изтъква се; подходящите партньори са цели, мишени, които следва да бъдат покорени. Ритъмът на живота е някак практичен, времето се пести, парите също.

Ще наблегна на трети аспект, който смятам за ключов.

Той засяга жизнерадостността. Фината чувствителност е присъща не на мъжете, а на жените. Способността да изпитва удоволствие от малките неща, да вижда красивото и различното в обикновения ден прави жената пълноценна. Така програмираното ежедневие се понася по-леко, а най-жизнерадостните със своето добро настроение успяват съвсем да се откъснат от стереотипа.

Ето, че става въпрос за психологическа нагласа. Тя не се определя от външни фактори, а е така да се каже–”следствие от духовно израстване”.

Доброто настроение не може да е постоянно усилие, то идва, когато човек спре да приема всичко присърце: забележки, чужди оценки, финансови проблеми. Една „бариера” за негативизмите, които са постоянни гости в нашите глави върши чудеса. Тук не говоря за бягство от належащи решения или ”оптимизъм на инат”. Говоря за избор.

Доброто настроение идва в момента, в който победиш лошото настроение. Жената не бива да бъде намусена и сериозна!

И така...ти си работеща жена? Бъди силна, но бъди и нежна, умей да се отпускаш, намери си хоби, свързано с изкуство, не боен спорт.

Ти си домакиня и майка? Не се изчерпвай с това: грижи се за себе си, открий скритите си таланти, намери нещо, което те зарежда (извън семейното гнездо).

С “Нека жената остане жена” се обръщам към дамите: нашата истинска сила се крие в обаянието, в усмивката и хубавите мисли.

Не си поставяйте цели на всяка цена, радвайте се, смейте се повече, защото жизнерадостността е лицето на всяка жена.

Най-ефикасният начин, и това е научно доказано, човек да си отпочине е да смени ежедневната си обстановка. Пътуването от психологическа гледна точка е свързано със смяна на настроението, изостряне на бдителността, с комуникативна дейност и експериментиране.

Пътуване до родния град или съботно-неделно посещение на роднини в провинцията е един вид разнообразие. То съдържа познати хора и места.

Друго е пътуването до място, където правим разтоварващи неща–излет със скара и приятели, горещи минерални извори и къпане, увеселения и хапване, козметични процедури. Такова пътуване бих нарекла забавно, развлекателно пътуване.

Кое липсва на тези два типа пътуване? Авантюристичен дух.

Когато целите са точно определени, обаянието на неочакваното едва ли ще ни докосне.

Тръпката да стъпиш на незнайна за теб земя, да се натъкнеш на тамошните хора, да опиташ от техния начин на живот–ето това е интригуващо.

Да намериш РАЗЛИЧНОТО и специфичното в атмосферата на новото място е като да станеш малък изследовател с безкористен и жизнерадостен интерес към любопитното.

Ето тогава човек излиза от границите на удобното, еднаквото, подреденото. В едно вълнуващо пътуване той се отдава на съзерцание, отпочива и се възобновява.

Не на всеки обаче му се влиза в ролята на „малък изследовател”, защото отдавна не му е до детинщини. Чувала съм хора, завърнали се от дестинации като Йордания, Мексико, Египет, да възкликват:

–„ Страна като страна, хора като хора, много е скъпо/евтино, много е топло/студено.”

–„Това ли е? И не намерихте нищо за себе си, беше ви скучно?”

–„Не беше скучно, но не е каквото го рекламират.”

И до тук. Никаква емоция. А всъщност всичко е друго, крие тайни в себе си, само че хора без вкус към различното виждат еднообразие. Не Ви препоръчвам такива придружители–могат да съсипят дългоочакваната Ви екскурзия. Ако нямате избор опитайте се да разчупите малко черупките им или ги ИГНОРИРАЙТЕ, колкото и да е трудно.

И не забравяйте–без духа на откривателя Вашето пътуване ще бъде като богато блюдо без нито една подправка.

Хубавата храна е хубаво нещо...”но ако можеш да си я позволиш”, ще добавят някои.

Действително ли въпросът е в парите? Според мен смисълът е в друго.

Хубавата храна може да значи за един френски специалитет със свинско, за друг–сирене с домати и хляб. Това, което е „хубаво” е това, което ни харесва. Харесването е различно за всеки и се нарича вкус. Естествено колкото по-истински е един продукт, толкова по-засищащ е и толкова по-скъп.

Обикновено, когато правиш компромис с качеството, например на един колбас, често имаш чувството, чеизобщо не си ял колбас, а някакво негово подобие и оставаш с усещането, че лъжеш себе си.

Или шоколад–знаеш, че вкусът на този от три лева е” на шоколад” и въпреки това купуваш онзи от един лев, за да си кажеш с примирение: „Е, поне пълнежът е хубав...”

Изводът, до който стигнах е: „купувай храната, която най-много, подчертавам най – много обичаш и нека тя бъде качествена”.

Защо да пълниш хладилника със задължителни продукти, да купиш от всичко на средна или ниска цена и да се отегчиш от храненето, вместо да подбереш любимите продукти на близките и твоите и не дадеш същата сума?

Когато всичко ти е по вкуса можеш да си правиш комбинации и няма да ти омръзне, напротив–ще измисляш все нови варианти.

Дори хората с възможности–защо Ви е да имате от всичко и от най-скъпото като по-важното е да имате точно, каквото обичате?

Например–зелени маслини, саламурено сирене, пълнозърнест хляб, песто, доматено пюре, броколи, домашен кашкавал, пълномаслено кисело мляко, портокалов сок, бисквити с овесени ядки, макарони, сладко от малини, зелена салата, сушеница, черен шоколад със стафиди, едро смляна лютеница, зелени ябълки – максимално конкретно изброих „моите продукти”. Набелязахте ли докато четете множеството комбинации? Измислихте ли вашите?

„Имало едно време”...

Така започват приказките – като опит за спомен на незапомнени събития и места. Две неща са сигурни – първото е, че ние не сме били там. Второто – че времето е съществувало. Преди нас, с нас и след нас него ще го има; този факт неизбежно поражда въпроса–как да ползваме този ограничен ресурс, без да го пилеем?

Хората от типа „винаги бързащи” едва ли ще успеят някога да свършат всичко, което планират, по простата причина, че те не спират да правят планове всеки ден, всяка минута.

Хората от вида „времето е спряло” напротив–дори в навечерието на важно събитие запазват спокойствие, граничещо с безразличие. Те не че нямат планове, просто...са алергични към бързането, нещата „на всяка цена”,сроковете.

Въпреки наличието на хора в „златната среда”, те винаги клонят повече към „бързащите” или „небързащите”. Лично аз съм била и на двата бряга.

Трябваше да пиша дипломна работа–беше месец април, а защитата щеше да бъде на 1 юли. Аз бях толкова убедена, че времето ще ми стигне, че започнах разработката си през май. Имах план, имах два месеца, но най-вече–имах безразличната към реалността сигурност, че ще смогна с поставения срок,привсе, че научен труд като този се изготвя средно за година.

Справих се със срока, но разработката беше неодобрена и дипломирането отложено с шест месеца.

Друг пример–започнах нова работа. Бях толкова дисциплинирана, толкова амбициозна, мисълта ми беше погълната от работата. До степен, в която още щом отварях очи сутрин планирах по минути деня си.

Работех за себе си, никой не ме притискаше, никой не ме критикуваше.

Желанието ми да успея се превърна във фиксидея, времето ми–в график.

Действително постигнах успех, но бях неуверена, защото представата ми за истински успех беше още далеч. Скоро времето, прекарано в работата се превърна в бреме, в губене на време. Няма нищо по незадоволително за един млад човек от това да усеща, че бездейства. Доскоро времето едва ми стигаше, за да изпълня целите си, а сега – времето сякаш спря за мен, имах толкова много от него, а вече самата аз бях изчерпана.

Започнах да си поставям по малко задачи и да си отпочивам психически повече. Имам ресурса на времето и започвам да го ценя.

Същността на почивката е да изключи „часовника” на всеки човек.

Разбира се не за прекалено продължително време, защото тогава ефектът е лош.

Времето не може да бъде спряно, но нашето вътрешно„тиктакане” може.