Времето – начин на употреба

„Имало едно време”…

Така започват приказките – като опит за спомен на незапомнени събития и места.

Две неща са сигурни – първото е, че ние не сме били там.

Второто – че времето е съществувало. Преди нас, с нас и след нас него ще го има; този факт неизбежно поражда въпроса – как да ползваме този ограничен ресурс, без да го пилеем?

Хората от типа „винаги бързащи” едва ли ще успеят някога да свършат всичко, което планират, по простата причина, че те не спират да правят планове всеки ден, всяка минута.

Хората от вида „времето е спряло” напротив – дори в навечерието на важно събитие запазват спокойствие, граничещо с безразличие.

Те не че нямат планове, просто… са алергични към бързането, нещата „на всяка цена”, сроковете.

Въпреки наличието на хора в „златната среда”, те винаги клонят повече към „бързащите” или „небързащите”. Лично аз съм била и на двата бряга.

Трябваше да пиша дипломна работа – беше месец април, а защитата щеше да бъде на 1 юли. Аз бях толкова убедена, че времето ще ми стигне, че започнах разработката си през май.

Имах план, имах два месеца, но най-вече – имах безразличната към реалността сигурност, че ще смогна с поставения срок,привсе, че научен труд като този се изготвя средно за година.

Справих се със срока, но разработката беше неодобрена и дипломирането отложено с шест месеца.

Друг пример – започнах нова работа. Бях толкова дисциплинирана, толкова амбициозна, мисълта ми беше погълната от работата. До степен, в която още щом отварях очи сутрин планирах по минути деня си.

Работех за себе си, никой не ме притискаше, никой не ме критикуваше.

Желанието ми да успея се превърна във фиксидея, времето ми–в график.

Действително постигнах успех, но бях неуверена, защото представата ми за истински успех беше още далеч.

Скоро времето, прекарано в работата се превърна в бреме, в губене на време. Няма нищо по незадоволително за един млад човек от това да усеща, че бездейства. Доскоро времето едва ми стигаше, за да изпълня целите си, а сега – времето сякаш спря за мен, имах толкова много от него, а вече самата аз бях изчерпана.

Започнах да си поставям по малко задачи и да си отпочивам психически повече. Имам ресурса на времето и започвам да го ценя.

Същността на почивката е да изключи „часовника” на всеки човек.

Разбира се не за прекалено продължително време, защото тогава ефектът е лош.

Времето не може да бъде спряно, но нашето вътрешно „тиктакане” може.