Записки по една карантина – (ДЕН 7)

Кога мина седмица?

08:29 – Ставам с мисълта за изминалите 7 дни в изолация. А преди щях да изляза, да потичам, да по карам колело, щях да спра до онази красива маргаритка пред блока, да ѝ се полюбувам. Да се усмихна на изгрева.

09:40 – Спомените топлят много. Те са като нещо изживяно, което можеш да преживяваш всеки път щом животът не ти предлага нищо по-добро.

10:30 – Гледам Animal planet. Котки, които подивяват тъй като не ги пускат навън. Правят пакости, какво ли не, за да привлекат вниманието на стопаните си. Какво направиха, за да ги излекуват? Поговориха им, показаха им обич, обърнаха им внимание. Намирам прилика. Защо не поговорите с близките си, да не покажете обич към себе си и не обърнете внимание на сериозността на положението? А може и да ги комбинирате по различен начин.

Преломният момент

12:10 – Реших да се нахраня освен с размисли, така и с истинска храна. Менюто ми е от човечно по-човечно – килим от лимонени кори, кисели краставички, кисело зеле и чушки, печени с лук и гъби. Няма дезинфектант, няма спирт, няма тоалетна хартия. Забелязвате ли, ако човек почете малко и лудостта си отива. Поне при мен.

13:50 – Пуснах телевизора само от любопитство. А там, там нищо не се беше променило. Държавници в скъпи костюми, още по-скъпи коли и аксесоари, ухилени до уши и с огромно задоволство представят план за спасение на нацията. Е, за едно са прави, ако ние не се дисциплинираме, друг няма да може.

15:04 – Много е трудно да се определи състоянието на духа когато изпитваш трудности, лишения, ограничения. Като че ли му е по-леко, по-свободен е, макар и да звучи парадоксално. Очакванията падат, всеки пази себе си (или поне така би трябвало), всеки гледа да устиска, за да се върне към любимите неща. Или им се отдава безспир, пък каквото стане. Всеки със своите принципи – дали безумно превантивен или безумно неразумен.

И още малко размисли

17:10 – Стотици хора са заразен с КОВИД-19. Хората са в паника, че може да се случи като в Италия и Испания. Само че няма. Вече го разбрах. И не го казвам, за да ви успокоя. А защото е факт. Тази малка нация ще се опази, защото сме ние, защото тези велики някога сили в исторически план, а сега в икономически, винаги са били на много високо ниво във всяко отношение, но българите сме особени, едни пълни чешити, които дори с цената на цялата ракия няма да се дадат на това жалко вирусче.

19:20 – Колко пъти прегърнахме близките си преди заразата? Колко пъти помислихме, че може да няма утре? Че може да кажем каквото не сме посмяли от страх, нерешителност и притеснение. Не много, само след някой тъжен филм вероятно и то за кратко. Такива баналности, клишета, жалки фатални думи, не са за мен. Може и да е така, ти си супер пич, от нищо не се влияеш, на теб светът ти е в краката. Но в момента трепериш, че фитнеса ти е затворен и няма как да поддържаш тези ‘изящни’ мускулчета, няма ги добавките, няма я епилацията в специален салон, няма кой лекичко да ти скубе веждите, тук е само леля, а тя не скубе нежно, няма за кога. Нещата загрубяват, ако не прецениш нещата правилно навреме. А правилно в този случай идва да каже умно, разумно, внимателно.

21:30 – Един гълъб кацна на прозореца преди час. Мисля, че е дрогиран, взира се в телевизора и не мига. Приближих се бавно към стъклото показах му всички думи от езика на глухонемите, но нищо. Вторачил се е в стоп кадъра на генерала и не мига. Дали пък не е излязъл от някъде без разрешение и сега не се е вцепенил от страх?