Алфред Хичкок – страхът е позволен

Киното е за всеобщо забавление, филмите са за отделния човек. Един се забавлява на смешните ленти, друг на тъжните… пети – на екшъните. Шести се забавляват пред екранни гледки, които ги ужасяват до смърт. Тях можем да ги разделим на две групи и като отсеем тези, които „си умират“ да наблюдават най-разнообразните умирания на екран с глави, крака, далаци, хрущяли и митохондрии, разпилени на голяма квадратура, остават естетите, ценящи високо съспенса и които са сред малкото, които знаят значението изобщо на тази дума.

Тези, които не си обличат памперс преди да гледат подобни ленти и които все пак излизат сухи от салоните или изпод фотьойла вкъщи, хардкор феновете, за които е достатъчно да видят черно-бялата изкривена физиономия, черните точки и запушените пори по лицето на актьорите от показаните близки кадри, вместо преките последици от изстрела на помпа или снайпер.

Не е достатъчно ужасяващо да видиш изкуствените кадри на пихтиестата маса, останала от някой филмов герой, истински ужасяващо е, когато не ти се поднесе всичко, а се остави най-същественото за лична интерпретация. Най-същественото е невидимо за очите, защото понякога може да ги изцъкли от ужас.

„Винаги карай публиката да страда максимално много“. Това са думи на краля на съспенса, сър Алфред Хичкок. Всепризнат от фенове, разбирачи, критици и кибици за най-успелия и уважаван британски режисьор и филмограф изобщо. Психологическият трилър никога не е имал по-изтънчен създател, а ако трилърът беше пациент с нужда от животоспасяваща операция, Хичкок щеше да е хирургът, на когото да повери живота си и той щеше да реже, независимо дали здравната каса щеше да покрие разходите.

Рядко се среща подобна спойка и припокриване на име на творец с жанра, в който твори. На Хичкок се дължи налагането на редица похвати, най-вече операторския прийом камерата да се движи в ритъма на бягащия от закона беглец или в синхрон с мимическите мускули на актьорското лице от някой близък филмов кадър. Ясна тенденция във филмите му се заформя по отношение присъствието в сюжетната линия за дълго или кратко, на патентованата хичкокова ледена, фатална и прекрасна жена.

Най-колоритен и обичан от феновете похват обаче си остава появяването на знаменития режисьор в почти всеки негов филм, макар и в незначителни, но лесно хващани от запознатите фенове, роли и ситуации. Хичкок забелязва веселяшката тенденция сред феновете да си организират игри, целящи откриването на образа му във всяка следваща лента, поради което включва себе си в по-ранни епизоди на филмите, та белким не разсейва вниманието на зрителите и ги остави да се фокусират върху филмовата история. Тази тенденция се засилва в периода на заснемане на холивудските му ленти след напускането на Англия и вливането му в безкрайния океан на американското кино.

Тази безбрежност обаче не отмива уникалността му, напротив – още по-натрапчиво и твърдо налага разпознаваемия му кино почерк и собствен стил. Самата британска кралица навярно примирително и благосклонно би преклонила глава пред факта, че Алфред Хичкок е сред най-популярните и заслужили личности, родили се на нейна територия. Режисьорът обича в свой стил по повод напускането на Англия да казва, че заминаването му за Америка е било до голяма степен въпрос на културен обмен, само дето никой не може да каже какво Англия е получила в замяна, понеже всеки се страхува да го отвори.

Когато режисьор надскочи сухите филмови порядки, постави се над тях и бъде запомнен като бохема и веселяк и в извънпрофесионалното си отношение към работата и хората покрай него, тогава този деец се превръща в легенда. Легендарен и цитиран често е Хичкок и в тази си светлина. Негови са например думите към несигурен в изпълнението на ролята си актьор, на когото казва: „Спокойно, друже, това е просто филм“. На актриса, която го попитала кой неин профил е по-красив при заснемането на сцените, режисьорът отговаря: „Не се притеснявай, мила, ти седиш на своя най-красив профил“.

И пиперливият изказ не му е бил чужд. Една от актрисите в негов филм не обичала да носи бельо по време на снимки, което карало по-пуритански настроените хора от екипа да се оплакват, че не може да се снима от подходящия ъгъл с камерите, поради стремежа към дискретност към дамата. Наблюдавайки сцените от режисьорското място, Хичкок чистосърдечно заявил, че не знае дали това е проблем на отговорниците по костюмите, или на фризьорите, отговарящи за прическите – култов дори зад камерата.

Хичкок е гениален режисьор и основоположник на жанра трилър в киното. Ненадминат в комбинирането на хумор, при това английски, със секс и съспенс, и в типичния негов си стил на показване на неразделността между последните две – ножици, ножове и пистолети са неговите еквиваленти на любовните картички и писма. Влюбените страдат и се убиват, а филмите на Хичкок, по собствените му думи, „връщат убийството в хорските домове, където всъщност винаги му е било мястото“.

Периодът от 30-те до 60-те години на миналия век обхваща 30-те години на Алфред Хичкок в световното кино. Дори провалите му докарват огромни пари и се превръщат в класики година след излизането си. Редовно присъстват персонажи, несправедливо обвинени в убийство или друго престъпление, принудени да бягат от закона или от други убийци. Милион убийства са ставали на екрана преди и след ерата на Хичкок, но никой като него не е показвал толкова полюсно трудността, елементарността и краткотрайността на акта на убийството. Независимо дали злото идва от човека, или от птиците, то е винаги там. Единственият начин да се посмееш на остроумни диалози и символизъм и след малко да се уплашиш до смърт в киносалона, е да посетиш филм на Хичкок. „Единственият начин да се отърва от страховете си е като направя филми за тях“, казва самият той.

А Хичкок явно доста страхове е имал, защото това си остава основна движеща сила на филмите му. Да направиш 20 и повече филма с на практика дублирани сюжети и да не се изтъркаш, е белег за професионализъм. „Истински късмет за мен е това, че съм плашлив човек, защото само страхливец може да направи хубави страшни филми, героят не би могъл да заснеме добър съспенс“. Днес гледаме „Ной“ и откриваме, че не ни е харесал още предният път, когато се казваше „Помпей“ или дори под формата на „Богове и царе“ или „Херкулес“. Имената и режисьорите са различни, историята е вече претъркана и банална. А Хичкок радва всеки път.

Пет пъти е номиниран за Оскар, не го печели нито веднъж. Дали защото е имало по-добри филми през съответните години, или защото не е роден американец… Затова пък кралица Елизабет II го прави Сър в родното му Обединено Кралство и се оказва, че понякога човек може и да е пророк в собствената си страна. Особено ако си го е заслужил.

Няма да изброяваме филмите му, защото при тях името е без значение. Важното е, че срещу него пише универсалното „филм на Алфред Хичкок“. Това е гаранция за вечна годност и феновете знаят защо. Киното създава легенди, а Хичкок прави легендарно кино.