Немите филми имат много за казване

За това колко важно е киното за човечеството лесно можем да съдим, ако си направим труда да сравним развитието на филмовата индустрия и на човешкия вид. Новороденият човек не говори, движи устни, но нищо не казва, жестикулира бързо, яростно и обилно и какво иска да изрази и каже е въпрос на лична интерпретация от всеки отделен възрастен. Ранните филмови продукции като че да копират ранното човешко детство – и те нямат говор, вървят малко забързано, мимиките и жестовете предават актьорския вътрешен замисъл, а всеки зрител сам „чува“ техния зов. Киното прилича на Бенджамин Бътън – мъдро и стойностно в детството си и вече малко позагубило стойността и романтиката си, макар и достигнало зряла, че и достолепна вековна възраст. Технологиите променят и филмите, донесоха им цвят, говор, триизмерност, но ги и клишираха и колкото повече стават изразните средства, толкова по-трудно става да се запази оригиналността и първичната неподправеност в правенето на филми.

„Мълчанието е злато“, гласи поговорката, подсказвайки ни, че ако нямаме какво да кажем, по-добре ще е да си замълчим. Актьорите от първите неми филми мълчат, но ни казват толкова много, колкото сами си решим да чуем. Тези филми се гледат със сърцето, не с очите и се слушат с душата, а не с ушите.

Първите филми са заснети в началото на миналия век. Не е било възможно синхронизираното записване на звук, и по-специално диалог, върху картината. Диалогът се води чрез мимики, жестове и тук-таме „карти“, показващи единични реплики, нещо като жестомимични субтитри. Трудностите и технологичната „първобитност“ не са били оправдание и филмите по онова време са се снимали със сравнително висок интензитет, макар и с кратка продължителност. Дълбоки и объркани сюжети не е имало, показвали са предимно нещата от живота, не са оставяли неизяснени ситуации и витаещи неясноти. Доставяли са чиста визуална радост и зрителите навярно са разсъждавали единствено върху това как, аджеба, някой е успял да вкара живи хора зад екрана и къде се побират всичките тия декори зад малкото бяло кино платно, а?

Ранните кинематографи с тогавашните възможности са заснемали филмите на вариращи честоти, изразяващи се в броя прожектирани кадри за една секунда. Съвременният стандарт от 24 кадъра в секунда е предшестван от тогавашните най-често 16 кадъра в секунда. Тази по-малка заснемаща способност на тогавашните камери е причината филмите от онова време да вървят сякаш на т.нар. забързан каданс.

За премиерна кино прожекция се счита дело на братята Люмиер, представили свое произведение през 1895 г. в Париж. Оттогава нищо не е същото.

Липсата на възможност за озвучаване на диалозите в първите филми се компенсира отчасти със записване на музика към тях, в някои случаи, изпълнявана и по време на снимките, за да могат и актьорите да усетят въздействието, което тя ще има върху публиката. Преобладават изпълнения на пиано или орган като саундтрак на първите филми. Още тогава творците са улавяли точните моменти за забързване на темпото или забавяне, според развитието на действието. Основен изразен похват са близките планове на лицата на актьорите и тънкият им усет към мимически изразявания. Това естествено предполага и към ясно открояване физическата красота на артистите и появата съответно на първите звезди и символи на света на киното.

По времето, когато Холивуд е бил квартал в покрайнините на Лос Анжелис, без филмови студия и прочее, тук-таме в Америка и Европа са се заснемали неми филми. От Германия например, особено покрай войната, се изнасят редица напредничави филмови умове от онова време в посока Америка, в преследване на Филмовата мечта. По този път върви и един от вечните символи на женственост и екранна красота – Грета Гарбо. Родена в Швеция, снимала се в неми филми там и в Германия, неумолимият път на съдбата я води в Холивуд, а „проговарянето“ й в по-късните години на развитие на киното, я превръщат във всепризнат еталон за екранно присъствие и излъчване.

Лилиан Гиш е единствената, която може да обори статута на Грета Гарбо. Излъчването й едновременно на уязвима и достатъчно гъвкава и оправна жена е запечатано в няколко неми ленти, сред които и най-касовия заснеман ням филм – The birth of a nation, чиито печалби от 10 милиона долара са чест и привилегия дори за съвременните продукции. Перфектните костюмни селекции и режисьорски техники на шведския творец Виктор Сьострьом изграждат перфектен филмов образ на звезда, орисана да бъде следвана на филмовия небосклон от изгубените или ненамерили още себе си последователки.

Луис Брукс също започва кариерата си в Германия и се мести впоследствие в Америка. Европа е мястото на изгряване на филмовата й звезда, а грацията и неподправената й женственост, макар и изиграла роля на момче в един от филмите си, лесно й придават аурата на филмова и дори модна икона за подражание и възхита.

Преход като за чудо и приказ от немите към озвучените филми и оставане в историята си печели и Норма Шиърър, голямата звезда от първите години на съществуването на компанията Метро-Голдуин-Майер. Тя е първата, и заслужено, актриса, получила привилегията да играе Мария Антоанета и дори Шекспировата Жулиета – естествен образ от златните години на киното, тръгнала от неозвучени, но преизпълнени с визуално и женствено присъствие ленти.

В конкурентно на МГМ студио, а именно Парамаунт, ръси сексапил Пола Негри. Тя пък, от своя страна, е първообразът на актрисите, станали известни донякъде и покрай едновременно професионални и житейски половинки. Връзките й с Чарли Чаплин и Рудолф Валентино са първообраз на неотшумелия и до днес стремеж на младите и непробили актриси да търсят сполука покрай раздуханите афери с филмовите звезди на своето време.

Почетен гост сред имената на големите актриси, оставили следи в нямото кино с право, би била Мария Фалконети, така както примерно почетно място сред произведенията на изкуството с право заема Мона Лиза. Причината не е само в това, че израженията на актрисата в сочения за номер едно ням филм в историята The Passion of Joan of Arc са толкова изразителни и тайнствени, колкото и усмивката на леонардовата муза. Ако се направи учебник за това как изглежда човешкото лице, изразявайки агония, съмнение, мъка, страдание, спокойствие, близките планове на лицето на Мария Фалконети в образа й на Жана Д‘Арк ще се ползват за онагледяване на тези емоции.

Апетитът идва с яденето. Ако киното е яденето, то по онова време то е само предястие или лека разядка, но апетитът е вече изострен, а от дистанцията на днешните дни можем да заключим, и че е неутолим. Филмите дори когато са само картина без говор, се роят и снимачните площадки никнат къде ли не по света, запечатват се стотици истории на лента, но повечето от тях изчезват и са забравени. Тези, които остават в архивите обаче, налагат първите екранни звезди и сред мъжете артисти.

Спираме човек на улицата и го питаме кое е първото име на актьор, което му изниква, като чуе израза черно-бял или ням филм. Дали сме в Америка, Русия, Бангладеш или Катар, ако човек знае какво е кино, отговорът на поставения въпрос ще е един и същ – Чарли Чаплин. Защо не най-популярният и разпознаваем човек в историята. Изключителна харизма, чар, доброта и талант са съчетани в него, личат във всеки жест и поза. Филмите на Чаплин засягат темите от живота по начин, който всеки изживява и да гледаш негов филм е приятно и интересно точно толкова, колкото да живееш собствения си живот. Да правиш кино днес е лесно, трудно е да направиш добър филм, а колко лесно е да съставиш филм и история, ако нямаш шаблони, примери, учители и пионерстваш в нова територия – трудна работа. Или ще се провалиш, или ще те помнят всички вечно. Чарли Чаплин аз го помня и няма да го забравя, сигурно и вие. Пуснете си The Kid, City Lights, Gold Rush, A dog’s Life, ако имате дете, споделете това изживяване с него и оставете Чарли Чаплин да свърши част от работата по възпитаването на добрина, човечност и хумор в детското съзнание. Да можеш да видиш веселото в най-тъжните случки,  да имаш леко отношение към тежките удари, да знаеш да се присмееш на себе си и да си над тези, които са над теб, да можеш да се задоволиш с една ябълка, дори подметка на обувка, вместо с една пържола… отплеснах се, ама кога, ако не сега, за кой, ако не за Чарли Чаплин. Незабравим.

В по парвенюшки и контешки план, но въпреки това усвоен талантливо, подобно пройдошкия образ на Чаплин, се изявява Харолд Лойд. С костюм, периферна елегантна шапка и рогови очила, той шества по кино екраните като голям актьор. Печели слава и пари, а сцените, в които подобно Кинг Конг изкачва небостъргач в Ню Йорк, се нареждат сред образците и изпитните теми на филмовите каскадьори и днес.

Дъглас Феърбанкс играе разнообразни образи и няма своя запазена марка, но еднакво добре въплъщава атлетични и „бандитски“ герои с по-романтични и мачистки изпълнения, запленявайки сърцата на екранни дами в опасност. Няма да сбъркаме, ако го наречем първият екранен Зоро или Робин Худ. Заедно с Чарли Чаплин създава компанията United Artist, а във филмовите среди се появява усещането, че лунатиците са превзели лудницата. За добро.

Брад Пит и Джордж Клуни са били само палави пламъчета в погледите на бащите си, когато е започнала ерата на ръсенето на сексапил от филмовия екран. Пионер е Рудолф Валентино и има защо. Артистичната му кариера започва като жиголо с нощна слава, преминава през култови роли в The Four Horsemen of the Apocalypse, The Sheik, Blood and Sand и приключва редом с житейския му път на 31 години, но предизвиква истерия, съпоставима с медийните такива днес.

Леденото лице на Бъстър Кийтън стои като пиедестал, върху който е стъпило нямото кино. Иновативен, мил и сериозен, той е като Сизиф, който чат-пат избутва камъка си през хълма – върши работата си за пример. Той е от първите примери за това как може да се доведе до забвение една блестяща актьорска кариера, но и за това как това може да се предотврати, и, за щастие, екранните му превъплъщения не се потулват в небитието, а още виждат бял свят. Актьор, създал образите на типично бъстър-кийтънови герои – полюсни характери, гении, способни да управляват сами влак и редом с това неспособни да контролират себе си пред възлюбената, смелчаци готови да влязат в битка и едновременно достатъчно особени, че да им бъде лепнат етикета Негодни За Военна Служба. Геният не се обяснява, той се наблюдава и приема и това е.

Ако се захване човек да гледа неми филми и е достатъчно наблюдателен, ще открие сцени, първообрази на редица кадри от днешните продукции. И това е похвално, защото показва самоироничното намигване на съвременното кино към учителите от едно време и доказва непреходността на това изкуство – не е необходимо да знаеш и да можеш всичко – понякога е достатъчно да вземеш малко наготово и да съумееш да тръгнеш към прогреса.