Spisanie.to

Полет над кукувиче гнездо – онова чувство, което не се описва

Който може да опише свободата и чувството да си свободен, нека ги опише – аз не мога. Аз ще се опитам да опиша една книжка и филмът, направен по нея, които са еманация на това състояние на духа – свободата, и които събуждат онова чувство, което е като никое друго, и което не се описва, а се изживява.

Книжката „Полет над кукувиче гнездо“ не се чете на един дъх, а на милиони дъхове, защото буди гняв и яд, които ускоряват пулса и дъховете забързани се редуват един след друг, по хиляди на всяка страница, а след последната остава един такъв стремеж да дишаш, сякаш за двама, сякаш за да вдъхнеш дихание и на удушения Макмърфи.

Авторът е Кен Киси. Роден през 1935, издава книгата през 1962, заявявайки, че е твърде млад да се определи като битник и твърде стар, за да е хипи. А работата му върху книгата съвпада именно с времената на тези социални течения в Америка и за него те не са чужди. Кен Киси е хипар с отворено за новите усещания съзнание и е достатъчно битнически настроен, че да експериментира с това. Преди да напише книгата е част от персонала на клиника за ветерани от войната, където помага в лечението на пациентите, слуша техните истории и се подлага на доброволни изследвания за влиянието на ЛСД, мескалин и други халюциногени върху съзнанието на човека. Толкова нашироко изпитва ефектите на различните терапии върху гърба си, че сюжетът на книгата, персонажите и историите им са правдоподобни до реализъм.

Излизането на книгата е сензация и огромен успех, но това не пречи тя да е противоречиво възприемана и до днес и да е полюсно възхвалявана и хулена от американската образователна система.

Десетина години след книгата излиза и филмова адаптация, реализирана от Милош Форман, която е пример за това как филм, базиран на книга, може да заживее отделен самостоятелен живот, без нито едното произведение да страда от това. Разликата е единствено в сменената перспектива на разказа, който в книгата се води от единия герой – „Вожда“ Бромдън, а филмът е заснет без да има разказвателна линия от първо лице.

В психиатрична клиника в Орегон властват редът и изискванията на сестра Рачит. Болницата е огледало на нашия иначе считан за нормален свят, а главната сестра е олицетворение и замаскиран образ-отражение на Системата и нейното отношение на неприемливост и отхвърляне към всеки индивидуалист, неспособен да се вмъкне в удобните рамки на баналната нормалност. В болницата, освен тежките случаи на нелечимо душевно болни, се лекуват и доброволно хора, които са не толкова болни, колкото различни и поради това отхвърлени от обществото, но обречени да си останат такива, въпреки уж полаганите за тях медицински грижи.

В тази обстановка попада Рандъл Патрик Макмърфи (Джак Никълсън във филма), когато от затвора е препратен в клиника, за да се изследва психическото му състояние. Още при постъпването му в клиниката и изреждането на причините за изпращането му там, става ясно, че и той ще е от нещастниците, на които се налага изкуствено подчинение и ненужни терапии и лечения. Но неговият случай е по-различен…

Той е неконтролируем, говори без позволение, мрази работата и е мързелив. Афера с подлъгала го за възрастта си млада девойка го вкарва в затвора, а от там го пращат в клиниката за освидетелстване. Но той не е луд и всички медицински лица в психиатрията са наясно с това. Макмърфи има по-голям проблем – той е различен, непримирим и бунтар, а с подобен характер е обречен между стените на болницата, стени повече от тесногръдие и закостеняла злоба и завист, отколкото от тухли и бетон. Целият престой на Макмърфи в клиниката е игра на смърт, на котка и мишка, която той губи, но я губи от позицията на котката, а не на мишката. Това е предначертана, смирена, доброволна загуба, избавление от невъзможния за възприемане и пребиваване свят на реалността. Това е триумф на човечността, сродството на душите, бунта и верността на самия себе си.

В психиатричната клиника различният си остава различен, а здравите стават болни, задружни само в боевете, а през останалото време отчайващо простодушни и обречени, неспособни да си подадат ръка и да защитят един другиго. Единакът е смлян от масата хегемон. И въпреки това ефектът на Макмърфи е позитивен, и макар и късно се проявява. Саможертвата не е безсмислена, щом дори и един човек е спасен.

Електрошокът и лоботомията в царството на сестра Рачит са еквивалентът на ножа и пистолета във външния свят. С тях се разчистват сметките с отцепниците и неудобните. В един кратък миг Макмърфи е напълно свободен и решен да се отърве от бремето на клиниката, но точно когато вратата е преносно и дори повече буквално отворена пред него, това, че е навярно единственият осъзнаващ ясно тежкото положение на останалите в болницата и личният избор да им помогне, подпомогнат от алкохола – вечният удавител на всяка мъка, го обрича на гибел. Като назидание за бунтовните му действия, мозъкът му е „изпържен“, а всички стремежи пресечени.

Това, което е бил Макмърфи преди, а сега вече е негово подобие и останка от тялото му, е доудошено от Вожда, единственият герой, на когото би било простено да стори това. Така приключва филмът, а и книгата, а задъханият читател преглъща някоя и друга сълза и се отдава на онова чувство, което, който може, нека го опише – аз не мога.

Антон Асенов

добави коментар

Анкета

Къде морето е идеално за почивка?

Реклама

Следвай ни в :