Spisanie.to

Фестивал на късометражното кино във Варна

Както всичко в живота ми и в ходенето на кино има съспенс.

Една вечер, докато работех, чух по новините за кинофестивал във Варна. Разрових в нета и попаднах на специализирания сайт на форума. С отварянето на конкурсната програма веднага спрях поглед на поредица от документални филми. Оказа се, че са подбрани журналистически разследвания на репортери от водещите медии в България.

Привлече ме историята, разказана от Живко Константинов, с помощта на Галина Щърбева, защото разкрива тъмните тайни на българските археологически фондове. А и имам професионално изкривяване като историк и малко археолог, все да долавям първо информацията, свързана с открития в областта на науките за миналото.

Та привлечена от историята на репортажа, на другия ден хванах първата маршрутка от Кранево, където доскоро работех, за Варна и се прибрах за фестивала. Естествено, по Закона за всеобщата гадост изпуснах това, което ме интересуваше и си останах без Панагюрско съкровище. Но попаднах на други интересни истории, разказани от добри в професията си журналисти.

Следващият документален филм в сета, сглобен от редакторите на „10th In the Palace” беше „Морски мохикани“ на Канна Рачева. Авторката започва с думите: „Рибарите са престъпници, според държавата.“ В разказа си тя описва премеждията на малкото останали български рибари, които веднъж изпаднали в беда, могат да разчитат само на себе си. Държавата абдикира от проблемите им, дори при угрозата някой от тях да лежи с години в чужд затвор, заради фиктивно обвинение за нарушаване на морските граници и улов в чужди води. Засегнати са теми, като безпаричието и безопасността на рибарския труд, за де се покаже окаяното състояние на мъжете, борещи ежедневно с несгодите, водещи битка с морето за къшей хляб. Оказва се, че недоимъкът, до който ни докараха през последните две десетилетия е причина в България да липсват сериозни купувачи на риба, факт, от който с охота се използват южните ни съседи, трупайки огромни печалби. А парите на магнатите са изкарани на гърба на отрудените български риболовци.

Въпреки човешките истории, разказани от Канна Рачева и Пламен Николов, за мен, най-въздействаща беше работа на сценариста Росен Цветков и режисьора в БНТ Станислав Терзиев „Хвърчила сред войната“. Визията в него, музиката и текстът, изчетен от дикторския глас бяха в завладяващи, защото звучаха в пълна хармония. Войната не беше представена чрез грозни сцени на насилие, а като особено състояние на духа и начин на живот, заради продължителния конфликт. Афганците имат колоритна традиция – да учат малките момчета на мъжество, като им организират „боеве“ с хвърчила. Целта на играта е да се пререже връвта на съперника, с която държи хвърчилото си, чрез собствения канап, направен така, че да прорязва като стъкло. Победеният губи гордостта си и своето парче плат, с което участва в битката. Около тази романтична традиция гравитира изложението на Цветков и Терзиев. Филмът започва с изгубването на куфар от багажа на екипа, преминава през разказ за отношението към чужденците и бита на местните, за да достигне до ролята на медиите в страната на талибаните и изгубените мечти на народ, който не спира да се бори за съхраняването си. Надеждите на всички за по-добър живот са като хвърчилата в играта между момчета, от противника зависи, дали връвта ще се скъса, за да отлетят безвъзвратно.

Мая Джамбазова

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?

Следвай ни в :