Филми за идеалния зрител

На 29 септември се навършиха 100 години от рождението на Микеланджело Антониони – италианският режисьор с безспорен и необятен принос в киното. Нека си припомним „Професия Репортер” – филм напълно различен от масовото кино, към което имаме навик да причисляваме творчеството на Антоньони, филм за невъзможната любов, за изстраданата истина и копнежа по духовното. Нека си припомним „Нощта”, „Червената пустиня”, „Приключението” – филми все за невъзможната любов.

Антониони навлиза в киното още през 40-те години на миналия век най-напред като критик, сетне като документалист, а в средата на 50-те и като режисьор на игрални филми. С първите си филми „Хроника на една любов” (1950) и „Победените” (1952) той не изневерява на традицията в италианското кино сюжетите да бъдат развивани върху действителни събития, с множество документални кадри и актьори-натурщици, вплетени в действието. Следващата лента, обаче, „Приключението”, е качествено нов прочит на филмовия сценарий – теми и мотиви, развити в една специфична кино среда, далеч от реалната, но сякаш вплетена в нея. Историята за група богати курортисти, които мистериозно изгубват една от участничките (Ана) в увеселителна разходка с яхта, първоначално е подложена на цензура в някои страни, а премиерата в Милано отложена с почти една година, заради непристойни сцени.

„Приключението” се превръща в символ на „Арт киното”. Този филм отправя предизвикателство към сюжетните и стилови канони на тогава господстващото комерсиално кино. Монотонните кадри, историята без развръзка, играта на актьорите – всичко това изглежда като издевателство, че дори и подигравка с наложените по онова време модели на холивудския филмов разказ. „Приключението” е освиркан в Кан, подобно на предпоследния филм на Ларс фон Триер „Антихрист” наскоро, но днес това е началото на процес, който прилича на процесите през 50-те, които Антониони разбуни.

Пенелопе Хюстън, редактор в сп. “Sight & Sound”, една от изявените поклоннички на Антониони, си спомня: „Прожекцията на „Приключението” по времето на Лондонския фестивал бе за мен истинско откровение, защото в Кан бях раздвоявана между екрана и поведението на публиката. А финалната сцена бе съпроводена от язвителни викове: „Той плаче! Вижте го, той плаче!” Филмът бе възприет твърде невъзпитано от публиката, но, извън контрол всъщност се оказа именно публиката, а не филмът.” Оригиналното заглавие на филма е “L`avventura”. Отново филм за невъзможната любов. Вместо да осмисля живота, любовта е превърната в средство за разнообразяването му, за по-лесното му смилане. Именно болката, произтичаща от осъзнаването, че няма място за истинска любов в нашия тотално материален свят, е чувството, което пронизва всички филми на Антониони след “L`avventura”.

Петнадесет години след „Приключението” Антониони доразвива темата в „Професия Репортер” или “The Passenger”. Какво друго е душата на човека, ако не „пътник”? Пътник, който е призван да извърви пътя от ЕГО-то до висшия „АЗ”! Дейвид Лок е пътник към себе си, жертвайки се в името на нещо по-голямо, каквото, примерно, е свободата. По онова време критиката в хор тръби, че героят на „Професия репортер” иска да избяга от себе си. Не е така. Филмът е посветен на мъчителното връщане към себе си, към зародиша, който живее у всеки човек и го кара да копнее по истинската обич, възможна само в пълното сливане с другите – висшия „Аз”.

Според Антониони любовта е немислима за предубедения, за непробудения човек. Тя е невъзможна за пленника на ЕГО-то. Пробуждането преминава през трансформацията, през смъртта на ЕГО-то. Режисьорът сътворява един от най-забележителните кадри в киното – финалът на “The Passenger”: лицето на Джак Никълсън в празната хотелска стая, наподобяваща килия… Камерата минава бавно през решетките на прозореца, панорамира на 180 градуса по напечения от слънцето градски площад и се връща обратно върху героя… В началото на този 7-минутен забележителен кадър героят все още диша, а в края му е вече мъртъв. Докато се е извършвало убийството, сме гледали какво се случва на площада през гледната точка на хотелския прозорец…

Лентите, които Микеланджело Антониони режисира, са по своему оптимистични. Той утвърждава безсмъртието на човешкия дух, неговата способност за превъплъщение и раждане на нов живот. Чрез необятните възможности на кино-способа той разкрива по простичък и лековат начин цялата мистерия на смъртта-саможертва, означаваща безсмъртие.

Пустинята присъства в не малко филми на Антониони. Тя е образ. Тя е празнота; тя е състояние на душата. Но, пустинята също така е и отправна точка за ново начало. Диалозите в лентите на Антониони са монотонни, без драматургична градация. Те са опаковки на образи – бездушни или метафизични. Първите са орисани от тежката участ на материалното благоденствие и последваща забрава, вторите – поели по пътя на себеутвърждаването. Действието във филмите на Антониони е еднообразно, тягостно, без развитие, без дуализъм, без драма. Драмата е нейде отвъд действието, извън панорамността на зрителския взор. Тя е вътре в нас. Избухва след последния кадър.

– За кого снимате вашите филми?

– За идеалния зрител, какъвто съм аз самият. Не бих отстъпил от вкусовете си, заради изискванията на публиката.

(Из интервю с Микеландело Антониони през 1980 г.)