Spisanie.to

Алкохол – роман на Калин Терзийски

За едно дълбоко и бавно потъване и дългото завръщане към живота

 

„Щом пиех смятах да пиша за пиене. С други думи за живота – моя живот, единствения който познавах“! Това смятам за честна позиция” – К.Терзийски

 ЧРД!

Когато няма алкохол, нека книгата бъде твой другар!

С обич,

Г.

22.12.2012г.

 

Предполагам се досетихте как се сдобих с този роман. Роман, който наистина си струва да прочетеш. Винаги съм вярвала, че хубавите неща са простите неща. Вярвам също и че ако човек има какво да каже, ако знае как да го каже, ако иска да го каже и притежава харизмата да спира погледите върху себе си, няма как да не напише хубава книга и няма как тя да не се чете. Дори ако авторът е българин, дори и в България. Това е най-продавания роман за 2010г. (и все още се продава добре).

Калин Терзийски пише тази история с помощта на Деяна Драгоева с разтърсваща, саморазголваща искреност. Една история – историята на живота на писателя, започваща с чаша водка сутринта и свършваща с чаша мляко. Между тези две чаши – Марта, Марто (Карбовски) и един мъчителен душевен и телесен катарзис, много болка, разказана без фалшив срам и излишна показност, без многословни философски мъдрости и кокетничене. История, разказана с много самоирония и малко цинизъм.

„Заради черния му хумор може да умреш от смях” – казва добър негов приятел, поета Стефан Иванов. Този хумор би те разсмял, ако все още не си се разплакал, а може би и двете. Сълза и смях. И много алкохол. Толкова много, че чак несъзнателно посягаш, за да си боднеш нещо за мезе. Това обаче не е онова Вазово“пиянство на един народ”. Тук няма метафора. Това е почти научно изследване на алкохолизма. Изследване на един психиатър с психични проблеми.

Тук е мястото може би да добавя, че психиатърът К. Терзийски е отстъпил мястото си на писателя К. Терзийски и отдавна не е докторът с психични проблеми, лекуващ психично болни там някъде в Курило, на една спирка от края на света. Сега докторът, пациентът, писателят са сами, и са едно цяло заедно с алкохола. Там някъде на крачка след тънката, червена линия на алкохолизма, на една крачка след ада.

Това е един роман за капана на времето. Роман, разказващ за цяло едно поколение, изгубено в прехода, разказ за едно малко момче прекарващо ваканциите си на село, разказ за един младеж напил се на 16 за пръв път. Разказ за един мъж на 21 за пръв път изпил половин бутилка вино на сутринта след купон, за да се впише в сивотата, без да се слее с нея, без да сивее. Това българско сиво, което толкова те обезличава, че чак не се виждаш. Разказ за един бивш съпруг, за един баща, за един син, за един влюбен мъж. Като заговорих за сивото се замислих, че трябва да има някаква мистерия в българската палитра от цветове.

Замислих се, защото се сетих за един сборник от разкази на С. Стратиев – „Българско зелено“. В едноименния разказ автора безуспешно и дълго се мъчи да намери думи за това зелено, и в крайна сметка не успява. Явно и той е имал проблеми с цветовете.

Връщам се отново при К. Терзийски и неговия „Алкохол“. Опитвам се да разбера защо? Защо толкова много пиене е нужно, за да се почувстваш жив и добре? Странното е, че прочитайки романа (може би не е странно) вече се питам как без достатъчно пиене можеш да си добре?… Това вече не е добре. Може би, защото и аз съм от онова поколение. Всеки носи кръста на времето, в което се е родил, но рожбите на 70-те, като че ли пренесохме наи-неосъзнато товара на поредния преход. Товар смазващо тежък, обезличаващ и обезсърчаващ.

Това изгубено, изнасилено от времето си поколение, се смаза, размаза се от вина, болка и неразбиране, не защото е бездарно и не защото е тъпо, а защото сякаш привикна да носи като клеймо съдбата си. Малко по-чувствителните не оцеляха в буквалния смисъл. Останалите. Останалите се опитаха да се спасят. В работохолизма, в примирението си, в Господ, в безсмислието…, в алкохола. Автора на „Алкохол“ не е изключение. Има една максима, че всички писатели пият, но не всеки пияница е писател. Калин Терзийски със сигурност е писател, и книгата му е една стъпка към осъзнаването на това, което ни се е случило.

Та това поколение – моето и на автора – възпитано от бабите, от чехословашките сериали, самовъзпитало се от Достоевски, Гогол, Буковски, Висоцки, Керуак, Вонегът, Дорс и Нирвана, точно това поколение на пост-соц битници, беше изтръскано (или се самоизтръска) през последните 20 години като брашнен чувал, докато окончателно се изпразни. Изнасилено и изпразнено – като цяло процеса не беше непременно неприятен. Просто не разбирахме какво се случва. Всички ценности, на които ни възпитаваха, се оказаха красиви думи, неприложими в новия живот.

Единствения смисъл остана в това да си самовменяваме вина, защото светът вече не беше същият и ние не бяхме, но не знаехме кои сме. Единственото, което ни остана беше чувството за вина. Вината, че сме направили нещо, че не сме направили нищо, че можехме да бъдем, че не можахме да сме. Едно шизофренично поколение надраснало времето си, но останало в капана на възпитанието си. Моето поколение, поколението на К.Терзийски.

Една моя любима мисъл на Ст. Лец гласи: „Изпреварилите времето си е необходимо да го почакат на определените за това места“. Аз още чакам моето време на определеното ми място. Сигурна съм, че и К. Терзийски чака някъде. Защото очакването е надежда, а надеждата е хубаво нещо.

Един роман, започващ с 200гр. водка, за да дочакаш края на деня, и завършващ с чаша мляко, за да изживееш остатъка от живота си. Дори ако се позовем само на статистиката за количествата алкохол, които се изпиват ежедневно в България, това е книга, която може да бъде препоръчана на много широк кръг читатели. Ще ви хареса.

Дани Динева

добави коментар