Spisanie.to

Андре Мороа – Септемврийски рози

Трайният отпечатък от поразяващото перо на Мороа се прокрадва в идеята за човека като разумно и волево същество. А метафизичните запитвания и „усещането му за реалност“, допълнително обогатяват и без това съвършената картина, в която при все липсват отчаянието, самотата и разочарованието.

Андре обаче, не намира гъвкавост в думите и навярно затова така често ни поставя пред красноречиво мълчаливите фрески, напоени с дълбоки чувства и мисли. Такъв пример са септемврийските рози. Но дали са символ на закъсняла или разцъфнала след дълго търсене любов, авторът оставя за нас.

Онова, което можем със сигурност да прозрем обаче, е неудовлетвореността в семейната двойка Гийом и Полин, които в бягството си от обкръжаващия ги свят, не успяват да избягат от себе си. Не успяват дори да почувстват истинските чувства, спотаени в тях. Така оказа ли се, между френските буржоазни среди и артистичните кръгове в Латинска Америка, те често се сблъскват със снобизма, безкрайните копнежи по извличане на печалби и разбира се, спекулата с известността.

Но въпреки съзрелият любовен триъгълник със завоеванието на Фонтан, Мороа връща Гийом при победилата себе си Полин, като подчертава своята нравствена насоченост към същността на брачния живот.

А какво се случва с всички онези илюзии, с които човек храни младото си сърце в надпреварата със старостта? Къде мечтите се разминават със действителността? Безсилен от любов или отдаден в грижата за другия? Това не са въпроси, а скритите истини на Мороа в антитезисното заглавие.

Започвайки с живота на една така наречена робска ливрея, Мороа неминуемо ни докосва до образът на Полин – понякога незаменима съветничка, понякога домашна деспотка. Властна, при все красива, представителна екс вдовица, ползваща се с наследството с цел покровителстване литературата. И по-интересното, с което нейни приближени описват поведението ѝ – „жертва дълбочината за сметка на блясъка“.

Докато съпругът ѝ копнее тъй жадно и ревниво за животинската простота, от която е лишен. Така, в своето болно чувство за притежание, Полин се оказва в плен на душевната си болест, след като разбира за една неосъществена любовна връзка на съпруга ѝ с младата художничка Ванда. Сега Гийом вижда в нея пречката, докато в чуждата се спотайва най-скъпото на сърцето му.

След това започват писмата, разкриващи бурния пламък и неспирния живец у младата жена, които така изкусно привличат изгубилият същността си писател. „Елате, животът е красив и вие ще ми помогнете да го обичам!“ – заключава тя, неподозираща за заболялата от рак Полин.

При все борещият се със страстните бури Гийом отсича: „моето сърце си остава сухо като пустиня“. Така пътуването му до новата любима във Вилфранш, се проваля, но със спотаената надежда, че скоро ще я види пак. Но злото у човек е достатъчно силно, че да се съживи от нищото, и скоро при вида на бедния си съпруг, Полин възвръща силите си, както и тържествуващия си вид.

Ни следа от нежност. Думите, които Ванда обаче бе изрекла, не спират да си намират място в и без това разхвърляното съзнание на Фонтан: „Жененият мъж е само половин мъж“. „И при това не по – добрата половина“, мисли си той. По-късно обаче Гийом заминава за Южна Америка и Съединените щати, където му предстоят редица изненади, скрити зад лекторската му работа. „Ах, Полин, Полин, ако бяхте малко по-нежна, всичко щеше да е наред и аз нямаше да бъда сам сред чужди“…

Авторът отново ни връща в безконечния брачен съюз и наложения морал, който така и не успява да избяга от съзнанието на Фонтан, колкото и влюбен да е. Непосилно му е да бъде щастлив, когато жена му страда. Сякаш животът му е торта, от която не бива да отхапва. Стори ли го – връхлитат го калории. След което бавно и сигурно затлъстява. Сетне тортичките се множат и множат, а той трябва да слабее.

Изведнъж като че ли успява, но е гладен… така гладен, че посяга отново… и отново. А как ухае само … с цветове тъй вкусни… неустоимо! Да, тя е по – силна от него, но докога… „И с устни до устните на Гийом тя запя тихо с плътния си вълнуващ глас. Останаха така минути или може би часове. До тях долиташе само еднообразният тих плисък на вълните“.

Несравнимо остава перото в ръцете на Мороа. Той е сред малкото изкусни творци, в чийто стил недомлъвките биват вземани за загадки, а бягството за изтънченост. В „Септемврийски рози“ обаче се наслаждаваме на лутането от бездушието и безсмисления живот към животворната страст, кипяща като лава от изригващ кратер. Но точно отвъд човешкото му съзнание, той позволява този паралел да бъде видян от жадните за отговори очи.

„Бях полудял – помисли си Гийом, – но тази лудост може би ни спаси от тъжната старост“. Поставяйки ударението си тук, във финалните думи, преди погледите на двамата Фонтан да се срещнат, отново се натъкваме на невъзможността да преценим кои точно са септемврийските рози – олицетворяващите закъсняла или дългоочаквано разцъфваща любов…

Елвира Михова

добави коментар