Spisanie.to

Бай Ганьо и двете лица на българина

Всеки от вас поне веднъж в живота си е чувал за Бай Ганьо – героят, който е по-известен от собствения си автор. Алеко Константинов го e създал като еманация на негативистичната страна на българщината. Едва ли обаче сам е предполагал, че Бай Ганьо ще напусне пределите на едноименното произведение така, както напуска България в първата част на книгата, за да крачи волно из красивите кътчета на Европа.

Как обаче се заражда идеята за този добре познат на всички ни образ? Кое е накарало Алеко Константинов са сътвори това изобличение и кой всъщност е изобличеният?

Творческата история на книгата „Бай Ганьо“ би трябвало да започне още с факта, че Алеко е бил страстен пътешественик. На въпроса „Коя е любимата ви миризма?“ той отговаря: „Миризмата на параходите и железниците“. В края на месец юни 1893 година писателят се отправя с двама свои приятели към Америка. Това пътуване е увековечено от пътеписа на Щастливеца „До Чикаго и назад“.

Именно в „До Чикаго и назад“ пред очите на читателя се откроява първообразът на Бай Ганьо със своя ориенталски ореол на фона на напредничавата американска атмосфера – „До една маса в кьошето седи по турски върху сандък, постлан с килим, някой си българин, Ганьо Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари и пуши цигара…“.

По-късно, през 1894 година, Алеко Константинов публикува в списание „Мисъл“ първата част от книгата – „Бай Ганьо тръгна по Европа“. Тя, от своя страна, е съставена от девет отделни части, които съвсем спокойно биха могли да съществуват самостоятелно. Това е така, защото между разказите липсват причинно-следствени връзки и хронологичност. Обединява ги обаче главният герой и онова, което той символизира.

Излиза и втората част на книгата – „Бай Ганьо се върна от Европа„. Първоначално тя приключва с „Бай Ганьо журналист“, но след смъртта на Алеко към това съдържание се прибавят и още шест допълнителни фейлетона – „Бай Ганьо в двореца“, „Бай Ганьо в депутацията“, „Бай Ганьо и опозиция, ама де-де!“, „Дружество „Въздържание“, „Писмо от бай Ганя до Константина Величкова“, „Из кореспонденцията на бай Ганьо Балкански“. През 1895 годината книгата е издадена в самостоятелно книжно тяло.

Но нека се върнем към самата идея на Алековото произведение. Тя естествено не може да бъде отделена от вълненията в държавата ни след Освобождението. Свързана е с нажежената да червено по онова време социална обстановка в България. Много наболял е бил въпросът за духовната криза, в която са се намирали българите.

Действителността след 1878 година се е оказала коренно различна по отношение на мечтите и идеалите от епохата на Възраждането, които се движили българите напред по пътя към тъй лелеяното отърсване от игото. Идеалите са останали някъде назад в недалечното минало, а на тяхно място желанието за лична материална облага е станало пътеводната звезда на „прокопсаната ни интелигенция“.

Самият Захари Стоянов в предисловието към своите „Записки по български въстания“ от 1884 г. пише следното: „ … когато настана златна епоха, когато дрънченето на ножовете и касатурите се замести с бели рубли и полове, тогава се сипеха на твоето пепелище високите капели и неизвестните до него време калпави родолюбци“.

Трябва да знаем обаче, че книгата „Бай Ганъо“ не ни показва само „калпавите родолюбци“, гонещи келепира. Тя е като монета, чиито страни са в постоянен конфликт помежду си – така, както в света непримиримо се борят доброто и злото.

Днес много може да се спори за това дали Ганьо Балкански е еманация на българщината изобщо. Това ли сме ние, българите? Естествено, че не! Има много неща, с които трябва да се гордеем. В тази своя книга Щастливеца ни показва и другата страна на гореспоменатата монета, опакото на Бай Ганьо.

Алтруистичният, мечтателен и отдаден общественик Алеко Константинов сам е прототип на Иваница Граматиков от „Бай Ганьо прави избори“. Така авторът, заедно с всичко, което олицетворява, и разказвачите – станали очевидци на Бай-Ганьовите „приключения“ от първата част на книгата, са представени като другото лице на българското. Те се противопоставят на бездуховността със своята интелигентност, приспособимост и себеотрицание.

Налага се, за съжаление, изводът, че битката между светлите човешки идеали и моралният упадък е твърде неравна, че човешкият живот е несправедлив, защото просперира бездуховността. Това е доказателство за екзистенциалната значимост на въпросите, които навява и задава Алековата книга.

Бай Ганьо е символ на сляпото преследване на материалистичното, на користното. Той не би се спрял пред нищо, за да постигне това, което иска. Но не бъдете твърде строги с него, ами помислете! Нима няма нито една негова, микроскопична дори, частица и у вас? Има, има във всички ни, защото 120 години след написването на книгата, той е по-жив от всякога.

Все пак, както е казал Достоевски – „Хората са като реките: водата във всички е еднаква и навред е една и съща, но всяка река бива ту тясна, ту бърза, ту широка, ту тиха, ту чиста, ту студена, ту мътна, ту топла. Така и хората. Всеки човек носи в себе си наченки на всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а понякога съвсем не прилича на себе си, без да е изменил нещо от същността си“.

Николета Георгиева

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?

Следвай ни в :