Виктор-Мари Юго (Victor-Marie Hugo), роден на 26-ти февруари 1802 г. в Безансон (Франция), е най-малкото от трите деца в семейството на Жозеф и Софи Юго. Заради военната служба на бащата, семейството често пътува до Испания и Италия. През 1813 г. Софи Юго напуска съпруга си и заедно с децата си се установява в Париж, където Виктор и братята му Абел и Йожени прекарват детските си години. Именно във френската столица бъдещият писател получава образованието си.
През 1819 г. блясва талантът му и печели национален поетически конкурс. Две години по-късно майката умира. Юго трудно понася загубата й, заради силната им връзка. Успехът му идва през следващата година, когато излиза първата му книга „Оди и разни стихотворения“. Талантът му е забелязан лично от тогавашния крал Луи XVIII, който го възнаграждава с годишна пенсия от 1000 франка. Жени се за ученическата си любов Адел, с която имат четири деца.
Личност като тази на Виктор Юго няма как да се определи само с една дума. Няма как да се ограничим и да кажем, че е само писател. Той е и поет, драматург, общественик и дори художник. Днес е известен предимно с романите си „Парижката Света Богородица“ („Notre-Dame de Paris“, 1831) и „Клетниците“ („Les Miserables“, 1862), но е участвал също така и в политическите дебати в Камарата на лордовете. Заради политическата си ангажираност и многобройните си изказвания, е осъден на 20-годишно изгнание по време на Втората империя.
Малко са тези, които знаят, че Юго допринася за обновлението на поезията и театъра по времето на Романтизма през XIX в. Той е водеща фигура, която буди възхищение от много свои съвременници, не само автори, но и литературни критици.
Обемното му творчество обхваща почти целия XIX в., като няма тема, по която да не е изказал гледната си точка. Стихотворенията му са не само романтични, не обръща внимание само на страстта. Интересува се не само от вътрешния, но и от външния свят, от детайла. От поетическа гледна точка и похватите, който използва, Юго е новатор – използва не само класическото римуване на двустишия, но се опитва да използва и по-сложни, а понякога се оставя на въображението си. С майсторство достига до повторение на фразата, до използването на алитерации и асонанси, които са приятни за ухото на читателя.
Юго се изказва остро по отношение на използването на триединството в трагедията на време, място и действие, както и за сковаността на езика, заради неговата официалност. Драматургът призовава за по-гъвкав стих, а също така съветва колегите си да търсят теми в историята. И ако читателите не са запознати толкова с поезията му, то със сигурност поне са чували за най-известната му драма „Ернани“ (1830). Трагедията разказва за личните спомени на Юго, натрупал по време на честите си пътувания до Испания, разказани с голямо въображение. Още с поставянето си за първи път на сцената, драмата предизвиква бунт, защото разказва за конфликта между испанския крал и благородника – разбойник Ернани. Ябълката на раздора е доня Сол, която трябва да избере покровител на сърцето си.
Драмите показват един нов и по-остър език, който до този момент не се е използвал в литературата. Ето защо може да се каже, че минорните чувства и нежните думи са заменени със суровата действителност на времето. Това е и край на епохата на Романтизма и началото на Реализма. Това време е и край на дългогодишния брак на Виктор със съпругата му Адел, която започва връзка с известния тогава критик Сент Бьов. Юго също намира утеха в лицето на младата актриса Жулиет Друе, с която има връзка, а след това му става секретарка и го придружава при пътуванията му. Друга лична трагедия е смъртта на най-голямата му дъщеря.
Безспорен факт е, че романът „Парижката Света Богородица“ му носи световна слава. За детайлните и реалистични описания, авторът работи с архивите на Париж. Действията са толкова детайлни, че читателят моментално става част от романа, поглъщащ го с увлекателността си. Романът, който ни кара да се замислим върху социалните несправедливости, обаче е „Клетниците“. Той ни среща със злободневните теми, с детската работна ръка. Бедните клетници трябва да бъдат спасени, но им е нужно нещо повече от нестихващата духовна вяра на техния баща Юго.
През 1885 г., след кратко боледуване, Виктор Юго умира на 22 май на 83 години. Тялото му е изложено за поклонение пред Триумфалната арка, а много негови приятели, колеги писатели и граждани на Франция изразяват възхищението си и го изпращат в последния му път до Пантеона, където се намира и днес. Думите на обичания френски писател, че „свободата започва с ирония“ карат читателите му да се замислят кое е важно във време на нравствена криза. С неподправената си искреност и таланта да представя думите с мелодия, Виктор Юго винаги ще има място в литературната история.
добави коментар