Дориан Грей – портретът на едно поколение

Скандалният роман „Портретът на Дориан Грей“ за пръв път достига до читателската аудитория през 1890, когато започва публикацията му в американското литературно списание „Lippincott’s Monthly Magazine“. Макар че става жертва на безпощадна цензура, преди да бъде отпечатано на страниците на списанието, произведението успява да всее смут сред литературните кръгове, дотогава все още сковани от консервативните викториански ценности.

Емблематичният роман на Оскар Уайлд може да притесни дори и човека на 21 век, за когото скандалното и морално неприемливото са част от ежедневието – най-вече от медийното такова. Въпреки това по време на четенето гримасите на укор се сменят с други, издаващи интелектуалното удоволствие, което писателският талант и остроумието на Уайлд пораждат. Или безпокойството, което обзема искрения читател, когато признава пред себе си, че пороците на главния (анти)герой са всъщност толкова типични, универсални, обикновени. Дориан Грей е еманация на най-лошото, характерно за човешката природа – суетата, лекомислието, жестокостта, самозабравата и слабостта пред изкушението.

Историята е позната. Сюжетът е конструиран около Фаустовия мотив – героят жертва душата си в замяна на вечна младост и красота. С годините по съвършения облик на Дориан Грей не се отпечатва нито белег от моралната му деградация. Вместо самия Дориан грозотата и старостта застигат само портрета му, създаден някога, за да увековечи неговата младежка енергия, невинност и изящна красота. Каква ирония…

Освен като история за вечни човешки истини и мощна демонстрация на литературното майсторство на Оскар Уайлд, тази творба може да бъде разглеждана и по друг начин – като енциклопедия за Декадентството. Екстравагантният хедонизъм, обрисуван в книгата, е всъщност начин на живот за представителите на това литературно течение, Дориан Грей – алтер его на създателя си, а въведението, което Уайлд добавя към изданието от 1891 – манифест на декадентската естетика и разбирания за ролята на изкуството.

Декадентството е литературно течение от края на 19 век. Родината му е Франция, но не след дълго идеите на движението се разпространяват отвъд Ла Манша и Атлантическия океан. Това е не просто литературен, но и философски, и социален феномен. Декадентството често бива определяно като начин на живот и светоусещане. Наименованието произлиза от латинската дума decadantia, означаваща „упадък“. След това уточнение може би вече не е необходимо да се впускаме в дълги разяснения за какъв точно начин на живот става дума. Във втората половина на 19 век в интелектуалните кръгове назрява бунт срещу традиционните обществени порядки и религиозни догми. Израз на този протест става тяхното безразсъдното, смело и открито загърбване както на хартия, така и в действителността. Култът към красотата, към изкуството, към наситените сетивни изживявания и сексуалната свобода са устоите, на които се крепи тази идеология.

Както вече бе споменато, декадентите обичат да пишат за този начин на живот, но и да го пренасят в реалността, да го живеят. Самият Оскар Уайлд, ярък представител на това течение, твърди, че изкуството не е отражение на живота, а точно обратното – животът подражава на изкуството. Уайлд загатва за този антимиметичен модел, както и за много други принципи на декадентската естетика, във въведението към „Портретът на Дориан Грей“. Отправна точка за ексцентрика е изясняването ролята на твореца, а тя е именно да създава „красиви неща“. Признаването на красотата като висша ценност е върховен човешки дълг:

„Ония, които в красивото откриват грозота, са покварени и не притежават обаяние. Това е недостатък.“

„Има Избрани, за които красивите неща означават само Красота.“

За Уайлд моралът не бива да бъде критерий за оценяване на изкуството:

„Не съществуват нравствени и безнравствени книги. Съществуват само добре написани и зле написани книги.“

„Творецът не е моралист. Моралът на твореца е непоносима маниерност на стила.“

Писателят се застъпва за надмощие на формата над съдържанието, защото:

„Ония, които се стремят да проникнат под външната форма, се излагат на опасност.“

Поредицата от афоризми завършва с обезкуражаващото твърдение:

„Изкуството е излишно.“

С това заключение може би авторът ни напомня за мотото „изкуството заради самото изкуство“ и ни предупреждава да не се опитваме да търсим морална поука в трагичния край на главния герой. За съвременния читател обаче е неизбежно да не тълкува съдбата на Дориан Грей като история за последствията от високомерното отношение към моралните норми. Именно противоречието в този велик роман го прави гениална творба. Напрежението между декадентската чувственост и общоприетите порядки е това, което прави тази творба задължително четиво. Този роман е типичен за fin de sièclе, но едновременно с това може лесно да бъде изваден от контекста на тази епоха и да бъде разглеждан като безсмъртна история за суетата и покварата в човешкия живот.