Емили Дикинсън – поетесата с нестройните стихчета

Това е писмото ми до света,
който не ми е писал –
простите новини от Природата –
с техния нежен смисъл.

Не знам за кого е предназначен –
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете!

Това е писмото на „малката Пътница“ – ексцентричната, загадъчна и усамотена американска поетеса Емили Дикинсън. Жената, известна със склонността си да се облича в бяло и дори да не излиза от стаята си. Поетесата, разпъвана от безброй критики и станала известна едва след смъртта си. Но каква е тя наистина – странна „стара мома“, която пише просто стихчета за цветя и треви, или истински творец, не останал безучастен към своето време? Емили Дикинсън е легенда, реален мит за таланта, който израства в най-затънтените кътчета на света, не ламти за слава и признание, а изживява безцветния си живот, за да получи безсмъртие. И го получава – повече от век по-късно тя е смятана за една от най-големите и важни поетеси в американската история.

Емили Дикинсън живее в средата на века си – 1830 – 1886 г., в заможно и уважавано семейство. Почти целият й живот минава в малкото градче Амхърст, Масачузетс. Не е неука, напротив – изучава литература, английски и латински език, ботаника, история, философия и аритметика в колежа, основан от собствения й дядо. Води много кореспонденции, пише безброй писма до свои приятели и не спира да създава стихове, а цветята и градините заемат ключово място в тях и в живота й. След 1860 г. започва най-продуктивният й период. Тогава се затваря у дома си, дори често разговаря с гостите през вратата на стаята си, без да се вижда с тях. Но „нейното усамотяване не е отдръпване от живота, а авантюра за живот, много по-реален от външния.“ Тя е мила и дружелюбна – прави малки подаръци със стихове и цветя и се грижи за децата на брат си.

Стихотворенията й нямат заглавия. Изпъстрени са с граматични неправилности, непълни рими и изобилие от главни букви и тирета, но са оригинални и очароват съзнанието. Правят впечатление както с недостатъците, така и с достойнствата си. Не могат да се причислят към никой жанр, никакъв образец, нищо вече познато. Те са привидно несъвършени и тромави, но, ако се вгледаме по-внимателно, ще открием ясна последователност в стихосложението и прецизно смесване на ямбични триметри и тетраметри.

Римите обикновено стоят на втория и четвъртия стих от строфата. Поезията й има формата на фолклорни песни, химни, псалми и гатанки. Стиховете не са случайни и самоцелни – пренаписвани и редактирани са от нея по няколко пъти, за да звучат най-точно. Дори Томас Хигинсън – полковник-литератор, редактор и неин консултант, който дълго я е упреквал за недостатъците й, в крайна сметка признава, че „когато една мисъл ти взима дъха, граматиката не е толкова важна“.

След 1874 г. Емили понася поредица от загуби на свои близки. Смъртта е чест гост на семейството и е основен мотив в творчеството й. За нея Дикинсън пише с патетика и пародийна ироничност:

Понеже няма как да спра Смъртта –
тя спря пред мен с внимателно усърдие.
В каляската ний бяхме само двамата –
и нашето безсмъртие.

Карахме бавно – тя съвсем не бързаше,
и аз отхвърлих мойта предпазливост –
мойто усилие – и моето безделие –
за нейната вежливост…

Емили успява да преодолее болката и да продължи напред. Надмогва ужаса и се опитва да покаже целостта и противоречията във вселената. Тя търси истината в многоцветната й сложност и затова стиховете й са многопластови и нееднозначни. Патетиката и иронията й се преплитат с трагизма. Такива са и произведенията й за любовта:

Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал –
нито, че пред леглото й
император е коленичил.

Аз зная – от цяла просторна нация
тя едного ще посочи –
и ще запуши клапите на вниманието си –
като с плочи –

Приживе публикува по-малко от дузина стихотворения. Едва след смъртта й започва животът на нейната поезия – издателства, критики, преоценки. Емили Дикинсън отрича успеха. За нея външното осъществяване е неосъществяване – покрай него губиш духовното:

Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда –
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.

И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата –
какво тя точно значи, –

както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа –
болно и определено.

Затова тя предпочита да остане неизвестна, да не получи блясъка на славата, а да запази светлината в себе си.

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!

Първата книжка „Стихове от Емили Дикинсън“ излиза в 500 екземпляра, четири години след смъртта й, благодарение на сестра й Лавиния. Книжката бързо се разграбва. Критиката мълчи, а след това завалява със страшна сила. От едната страна е провинциалната стара мома, изолирана от света, която пише грозни и неправилни атеистични стихове, а от другата – поетесата, която апелира към доброта и хуманност, вярва в хармонията с природата, защитава истинското и възвишеното и протестира срещу обезобразяващите човека сили. Но никой не отрича чудатите й стихосложения.

Стиховете й започват да излизат преправяни и непълни. Едва през 1945 г. до публиката достигат и последните й неизвестни стихотворения – над една трета от творчеството й. Чак през 1955 г. се появява и пълното тритомно издание с всички варианти и с оригиналната пунктуация. Това са повече от 1800 стихотворения. През 1958 г. излиза и пълното издание на писмата й.

Емили Дикинсън е странна жена, но буди нашите симпатии с оригиналните си стихотворения, надигащи глас срещу фалша и неправдите, и с търсещата си борбена личност. Води вътрешно динамичен и скромен живот, а след смъртта си постига славно безсмъртие. Както сама предрича:

Тоя свят не е заключение.
Веригата почва – оттук –
невидима – като музика –
но сигурна – като звук.

Не я отгатват учените –
ще я съзреш едвам,
когато презреш – потомствата –
и се разпънеш сам –

За Емили Дикинсън може да се говори много, но

Ако моженето беше равно на желанието –
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е –
безсилието да изкаже…