Иван Вазов – творчество

Творчеството на Вазов е толкова богато, че трудно се поставя в рамките на изречения. Човек си задава въпроса как е възможно да се създадат толкова много произведения, при това на изключително ниво и с много вкус, само в рамките на един живот. Написаното от Вазов е разнообразно и многолико – поеми, стихове, разкази, повести, драми, комедии, романи, пътеписи.

Първата му творба е стихотворението „Борба“, което излиза от печат още през далечната 1870 г., когато той е едва на двадесет години. Първата си стихосбирка, отпечатана в Букурещ, Вазов подписва с псевдонима Пейчин („Пряпорец и гусла“, 1876). Втората му стихосбирка, „Тъгите на България“, вече е с автор Иван Вазов, а третата – „Избавление“ (1878) е написана по време на Руско-турската освободителна война.

По време на престоя си в Пловдив през 80-те години на XIX век, издава множество стихосбирки, сред които „Майска китка“ (1880), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1886). По това време пише и поемите „Загорка“ (1883), „Грамада“, „В царството на самодивите“. На отминалото по това време знаменито Априлско въстание е посветена творбата му „Неотдавна“. По време на Пловдивския си период Вазов написва още повестта „Чичовци“ (1885), пътеписите „Един кът от Стара планина“, разказите „Хаджи Ахил“, „Кандидат за хамама“, „Иде ли?“, както и една от емблематичните за него повести „Немили-недраги“, в която се разказва за български изгнаници – хъшове в Браила. Тук той всъщност споделя собствените си преживявания в румънския град, след като избягва от къщата на чичо си.

Темата за националноосвободителните борби е широко застъпена в творчеството му. Голяма част от произведенията му имат за цел да увековечат, припомнят, събудят усещането за принадлежност към родината, към народа и неговата кауза, към историята на героичното ни минало. Особен сантимент изпитва към епохата на българското възраждане. На героите от това време Вазов посвещава цикъла „Епопея на забравените“, романа „Под игото“, разказа „Една българка“, повестта „Немили-недраги“, стихосбирките „Сливница“, „Не ще загине“ и много други.

Романът „Под игото“ проследява подготовката на Априлското въстание, което в контекста на националноосвободителните борби е подвиг, несравним по своята героичност, но и събитие, белязано от спомена за пролята кръв и обричане на сигурна смърт. В романа Вазов привлича вниманието ни и към друга характерна особеност на онова време – патриархалното семейство. Той рисува картина на българския бит по време на робството – в къщата на Чорбаджи Марко цари патриархат, децата му се възпитават в дух на уважение към възрастните, към храната и трапезата, държи се на добрите маниери, а към поробителите не се внушава чувство на страх и подчинение, а се изгражда непримиримост и чувство за справедливост.

Семейната и домашна атмосфера в творбите му е отражение на неговите представи, както и на спомените за неговото семейство – силно патриархално, но и свободомислещо, такова, в което възрожденската идея и ценности са били на особена почит. Към майка си Вазов изпитва безкрайна любов и признателност. Тя е човекът, насърчил поетичния му талант още в ранните му детски години и възпитал у него интерес към литературата. На нея посвещава стихотворението „Майка ми“.

В периода след Освобождението българинът постепенно забравя своите герои и в съзнанието му споменът за делата на възрожденците се измества от чувството, че свободата ни е подарена. Негодуванието на Вазов към забравата за величието на възрожденските герои намира израз в цикъла „Епопея на забравените“, която е своеобразен пантеон на борците за свобода и възхвала на смелостта и саможертвата. Периодът след Освобождението е време на икономически разцвет, но и време на размиване на ценностите и изгубване на душата в измамния свят на материалното. Вазов остро критикува користните стремежи и опошляването на нацията след Освобождението. За това свидетелстват разказите му „Кандидат за хамама“, „Тъмен герой“, както и стихотворенията „Пустота“, „Елате ни вижте“, „Апатията“.

Огромна тема в творчеството на Вазов е тази за красотата на България. Нея той описва най-изразително в пътеписите си – плод на пътуванията му из различни кътчета на родината – „В недрата на Родопите“, „Великата рилска пустиня“, както и в емблематичните за всички българи стихотворения „Аз съм българче“, „Песента на синчеца“, „Де е България?“, „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ и стихосбирките си „Поля и гори“ (1884), „Люлека ми замириса“ (1919), в чието съдържание прозира и чувствителната му природа.

Иван Вазов неслучайно е наречен Патриархът на българската литература. Чрез творчеството си той изразява обичта си към България по много и различни начини – като пише за нейните герои, като възхвалява красотата на природата й, като припомня всички поводи да се гордеем с историята си, като критикува пошлостта и бездушието и ни кара да се вглеждаме в себе си. Макар да е трудно личността и делото му да се поставят в рамки или да се опишат с думи, за него със сигурност може да се каже, че е обединител, родолюбец, горд и достоен българин.

От 1962 година до днес, Народният театър в София носи името на Патриарха – Народен театър „Иван Вазов“.