Какво четем и пишем

Хубава статия, четена статия или хубава и четена статия

Някъде бях написала, че ако имаш какво да кажеш, ако знаеш как да го кажеш и имаш харизмата да привличаш погледите върху себе си, няма начин хората да не се вслушат в теб. Така ли е обаче в действителност? Достатъчно ли е да разкажеш нещо смислено и интересно? Достатъчно ли е, уважавайки себе си и читателите, подробно да проучиш темата? Достатъчно ли е на теб, пишещия, да ти харесва това за което пишеш и начина по който пишеш? Доста въпроси, и пак са недостатъчно.

Най-идеалният вариант е авторът на статията да харесва темата, по която пише, и читателите да оценят написаното. За съжаление това рядко се получава. Като че ли най-лесно се пише на принципа „силно да любя и мразя“. По средата остава безразличието. Винаги личи, когато нямаш позиция. Да кажеш нещо, не означава да направиш copy-paste. Не означава и преразказване на нещо вече казано, просто променяйки словореда. За съжаление обаче твърде често сме свидетели точно на това.

Един съвет – ако ползвате като единствен източник на статията си Уикипедия, особено българския вариант, поне изразете и някакво собствено мнение или мисъл. В противен случай читателя, и то с основание, се чувства излъган.

Съвременната публицистика е наводнила всичко. Навсякъде от виртуалното пространство до кварталната будка за вестници е пълно с ваятели на печатното слово. Едни мечтаят за Пулицър, други са доволни и на малък хонорар. Трети просто се радват ако някой публикува написаното от тях, ей така, безплатно. Темите основно са политика, клюки, секс, мода, известни хора, рецепти, пътувания.

Новинарските статии на тема политика безспорно държат първото място в класациите на най-четени писания. Блогърите също залагат на политически ориентирани постове и доколкото мога да преценя, те несъмнено се четат доста.

И аз често се изкушавам да коментирам политическата ситуация, но като гледам в какви детайли са навлезли пишещите ми събратя, не ми се иска да изглеждам като пълен профан. Все пак накратко бих споделила мнението си. Дори сега, в обхванатия от криза свят, в много държави хората дори не знаят името на премиера си, но живеят доста по-добре от нас, българите. Струва ми се, че нашето познание стига дотам да оплюем някого (в повечето случаи – съвсем заслужено), но не и да променим нещо. Винаги малко не ни достига.

Кучетата си лаят, а керванът си върви. Дали лаеш на черен път или магистрала, когато си изморен, гладен и беден, няма никакво значение. Единствено имащите преимуществото да са в кервана усещат разликата. Там обаче ролите отдавна са разпределени, а актьорите участват в целия фарс достатъчно дълго за да допуснат нови лица, камо ли пък някой лаещ пес. Кучета в кервана се допускат само след кастриране, обезпаразитяване и доказан произход.

В нашенския керван постепенно актьорите станаха политици, а политиците актьори. Добре дошъл на сцената, българино. Ако искаш свиркай, ако искаш ръкопляскай. Платил си достатъчно висока цена. Позволено ти е. Толкова за политиката. Точка.

След кратки (и признавам си – не особено задълбочени) проучвания стигнах до извода, че втората най-четена тема е „секс“. Предполагам, че след като политиците възбудят до крайност сетивата ни, не ни остава друго освен да облекчим напрежението. Тук обаче се появява проблем. Изведнъж се оказва, че искам не винаги означава мога.

Дали защото заплатата е мизерна, дали защото жената или мъжа са перманентно изморени и недоволни, или поради ред други причини, но често секса се превръща в мираж, и в поредния трудно разрешим казус. Вместо да бъде удоволствие, за много хора сексът е шизофренично състояние на истерична самоцел, която същевременно искат да избегнат, поради липса на енергия, настроение или защото ги боли главата.

За съжаление статиите за секс в повечето случаи са прекопирани от американски, английски или френски източници, като в доста такива цитират съветите на някоя световна кинозвезда или поп-икона, и поради това са трудно приложими в българското ежедневие. Нашата народопсихология, съчетана с битовизма на жалкото ни ежедневие започна да ни превръща в импотентни сексуални фантазьори.

Търсенето на изход в изпитаните рецепти на далеч по-оптимистично настроени и богати нации и личности е обречена кауза. Може би не е лошо да има статии за различни социални прослойки в обществото. Така поне всяка жаба ще си знае гьола и ще си плува в него. Малко е тъжно, но пък жаба без гьол, съгласете се, вече звучи съвсем песимистично.

Ако все пак се вслушаме в съветите на copy-paste-ърите, даващи ни сексуални рецепти по материали от чуждестранния печат, е необходимо да жертваме поне няколко сметки за парно или ток. Да си правим с повод и без повод романтични подаръци, да си купим секси бельо, да отидем на хубав ресторант, след това в някой бар или клуб, да се напием стилно, но безпаметно, за да останат само романтичните помисли в главите ни, и ако все още можем, да завършим подобаващо вечерта, прилагайки препоръчаните ни конкретни техники, за предпочитане – в апартамента на някой доста луксозен хотел (понеже у дома не разполагаме с джакузи в хола, нито с шведска стена в банята).

Ако идеята да не сте на сухо за ден-два осмисля това да сте на студено и тъмно с месеци, използвайте горепосочените съвети по-често.

Третата най-четена тема е „изневярата“. Нямам идея защо тези статии са толкова четени. Дали повечето хора се изживяват като жертви на любовта или пък не искат да се превърнат в такива? Повярвайте ми, ако просто превантивно четете такива писания, не ги взимайте прекалено на сериозно. Погледнато през призмата на тези статии се оказва че всички изневеряват. Ще започнете да виждате симптоми навсякъде. Ще станете подозрителни и напрегнати. Това ще напрегне Вашия партньор, и в цялата тази нажежена ситуация единственият резултат е стремително разваляне на отношенията.

Друг е въпросът уместно ли е, гледайки как хората се самозапалват от нищета, или умират от глад и мизерия, да роним сълзи за евентуалната, вменена ни от малоумна статия изневяра на нашата половинка. Всеки си знае хала. Всеки мери житейското нещастие със собствен аршин. Рецептите за изход обаче често имат фатални странични ефекти, за които никой не ни предупреждава, дори и с дребен шрифт.

Четвъртата популярна тема е „ВИП клюки“. Колкото по-пикантни и омаскаряващи са те, толкова са по-четени. Чух от един приятел ново тълкувание на абревиатурата ВИП – Временно Имащ Пари. Бих добавила и Временно Имащ Публика. Тези статии са толкова изпразнени от съдържание, че чак настръхваш от кънтежа на безидейната им кухота, ако случайно издържиш и ги прочетеш до последното изречение. Заглавията варират от „Ники Михайлов сменя Алисия“ с подзаглавие „Сексолог разгада бутонките на вратаря“ до „Биологичният часовник на Мария Илиева тиктака заплашително“.

Направих си труда да прочета посочените две статии. Познайте – защо ли стража на националния ни отбор по футбол е предприел тази промяна в любовният си живот? Защото се появил на терена с нови футболни обувки. И най-показателното в тях е цветът им. Представяте ли си – бял и черен!

Черно-бели бутонки, чудо невиждано! Според автора – корифей, подплатил се с академичните познания на анонимен психолог, това недвусмислено показва изключително желание за романтична промяна. Гениално. Статията продължава в същия обувно – цветен аналитичен стил да вдига завесите и над житието на други футболни величия.

Трудно ми е да коментирам авторите на безумните и арогантни заглавия, обиждащи набедените за ВИП – те би трябвало да бъдат диагностицирани от професионални психиатри.

Петата актуална тема сред родните публицистични творения е „известни личности“, като написаното (което често е просто преписано) се отличава с по-сериозния си характер и малко по-висок стил от предната тема. Известната личност се различава от ВИП-овете по това, че или вече не е между живите, или просто не се появява ежедневно по телевизията. Писането на такава тематика е нож с повече от две остриета. Известните хора са достатъчно много, но пък и написаното за тях не е никак малко.

Рискът да се повториш или потретиш е огромен. Източниците за информация са едни и същи, и колкото и интерпретацията да е различна, повторенията е трудно да се избегнат. Пишещият трябва да се съобрази и с определен момент или събитие, свързано със съответната личност – безсмислено е просто ей така да се изтипоса статия за някого, само за да покажем, че и ние сме прочели нещо и изгаряме от желание да споделим знанието си.

Напоследък наблюдавам едно явление, на което продължавам да търся отговор. Явно за да избегнат повторенията, много от авторите започнаха да пишат за личности, известни само на тях или на още десетина човека от обкръжението им. Колкото и лесно да изглежда отстрани, написването на една хубава статия (за когото и каквото и да е) изисква доста проучвания.

Нужно е да прочетеш поне десет хиляди думи, за да напишеш смислен текст, съдържащ 1000. Освен ако не описваш лични преживявания (което от своя страна също е доста развит жанр сред графоманите – много хора са убедени, че света тръпне да научи подробности от скучното им ежедневие).

Сега ми идва наум, че колкото по-издържани стилистично и тематично са статиите, толкова по-малко се четат. Може би защото една интересна и съдържателна статия плаши със своят обем. Като че ли хората свикнаха да четат само постове и обяви за работа. Разглеждането измести четенето.

Дори когато кликнат върху заглавие на статия, далеч не съм убедена, че всички я прочитат до края. Това малко обезсмисля моята статистика. Появява се един нов феномен. Коментарите под статиите. Когато видиш интересно заглавие, първо четеш коментарите и ако са достатъчно провокативни, евентуално прочиташ и текста.

Често може да се натъкнете на разпалени коментари и спорове от хора, които дори не са прочели това, което коментират. Донякъде ги оправдавам. В повечето случаи целия текст под заглавието е просто посредствен пълнеж. Сякаш целият талант на пишещия се е изчерпал в измислянето на едно заглавие. Когато нямаш какво да кажеш, единственото което ти остава е самоубийствено да гравитираш около пет или шест гениални (според автора им) думи. Мисля си, за да си спестим това неудобство, а и да спасим нещастните читатели от поредната скучна „творба“, дали да не започнем да пишем хайку статии?

Важното при този поетичен стил е да не се използват заглавия, стихчето да съдържа 17 срички, подредени на три реда в последователност пет-седем-пет срички, и да няма рими. Ако тази форма се наложи, това значително би облекчило и читателите, и авторите.

Представете си – снимка, стихче, снимка, стихче. Финал.