Кръгът Мисъл и модерната естетика на 20 век

В края на 19-ти и началото на 20-ти век в България се наблюдават процеси на бурно икономическо и политическо развитие. Патриотичната тема се оказва изчерпана и през този период на възрожденския културен модел се противопоставя модерния. В творчеството на „последния възрожденец“ Иван Вазов и индивидуалиста и модерниста Пенчо Славейков се извършва прехода от възрожденска към модерна литература. И ако „старата“ литература е „създала“ българина, тоест човека на националната общност, то модерната литература има за цел да открие човека у българина.

В статията си „Българската поезия“ Пенчо Славейков пише едно изречение, което би могло да се използва като емблема на започващия нов век: „Сега е зори, обилни, но неясни със своите нюанси, зори, когато всичко се суети, приготвя се за деня и дига врява…“ Точно на началото на един нов ден прилича и началото на 20-ти век – век, изпълнен с нови надежди, с нови художествени и идейни търсения и желание за изграждане на по-богато българско литературно творчество.

През 1892 г. доктор Кръстьо Кръстев създава списание „Мисъл“, около което се създава кръг от ярки творчески индивидуалности: д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров. Този кръг е известен като кръга „Мисъл“ и именно с него се свързва мащабният проект за нова индивидуалистическа култура. Той представя първия етап на модерната българска литература – етапът на естетическия индивидуализъм.

Основно средство в разбирането на кръга „Мисъл“ е силата на духа, изразена чрез философията на Ницше за свръхчовека. Той е свръхчувствителен, но приема препятствията на живота и има силата да се пребори с ограниченията. Познава самотата без да се бои от нея. В състояние е да презре действителността и да не се съобразява с нейните закони. Светът е възприеман като безсмислен, защото човешките ценности са девалвирали. Творецът няма място там, защото настоящето е изпълнено с користни интереси и низки страсти и той ще се принизи до баналното и дребнавото. Той трябва да се стреми към духовното възраждане, което Пенчо Славейков нарича с метафората „брегът на живота“.

Модерният творец не разказва ежедневни случки от живота, защото, според него, във всекидневието трудно може да открие нещо, което да го вдъхнови. Дори напротив – делничният живот е място на користни интереси и низки страсти, на неспиращи нелепи борби и творецът няма място там. И именно затова Кръстев и Славейков неохотно се присмиват на Вазов и неговите творения, за които той сам казва, че са вдъхновени от обикновени житейски случки – от пътуване в трамвая, от разходка и т.н. Може да се каже, че Вазов гледа на света „тук“, а кръгът „Мисъл“ е обърнат към света „отвъд“.

Според „четиримата големи“ човекът може да се разглежда като „външен“ и „вътрешен“. Вътрешният човек е човекът на дълбоките вътрешни емоционални преживявания, на скритите страсти – той е скрит зад социалната маска. Докато външният е публичният човек, онзи, който всички виждат, и онзи, който прилича на всички останали. И именно делникът се явява мястото, където той се суети в смешните си тревоги. Тези, които не са способни да разберат наличието и на други хоризонти, Пенчо Славейков нарича „фасулковци“.

Символизмът в модерната българска литература изразява наранената, тревожна и противоречива душа на модерния човек. Той е отражение на традицията и на теалистичния тип изкуство. Символът изразява идеята за двойствеността на човека и живота. Те са разполовени на видимост и скрита същност, на материално и духовно начало. Основен е мотивът за мъчителното лутане, за безплодното търсене на нравствена опора и спасителна истина. Нагласата на твореца е интровертна, насочена към тайните на битието и човешката душа. Чувствата са полюсни: вяра и неверие, блян и спомен, чувство за самотност и болка от самотата, трагична бездомност и копнеж към някаква митична родина.

Началото на символизма в България, според повечето изследователи, е поставено от Пейо Яворов със стихотворението „Песен на песента ми“ (1906 г.), но има и защитници на тезата, че Теодор Траянов дава начало на новото течение още през 1905 г. със стихотворението „Нов ден“.

Като конкретни и най-значими творби на кръга „Мисъл“ могат да се отбележат сборникът с лирически миниатюри на Пенчо Славейков „Сън за щастие“, цялостното издание на „Епически песни“ и първите части на поемата „Кървава песен“, „На острова на блажените“, сборникът „Идилии“ на Петко Тодоров, също и неговите драми, излезли в един том през 1910 г., както и книгата „Стихотворения“ на Пейо Яворов. Именно в тези произведения модерното изкуство в началото на 20 в. намира своята най-убедителна художествена реализация.