Spisanie.to

Лавина – снежната метафора на живота

Всяка дума е жива, трепти и пулсира в свой собствен ритъм. Всяка мисъл те пронизва с откровената си дълбочина и висота. Всяка стъпка е метафорично внушение. Всеки герой е малка брънка от цялото. Носи своите радости, тъги, копнежи, страсти и страхове, които се преплитат в хармоничното съзвучие на групата. А групата – тя търси своя път под снежните преспи високо в планината, там, на прага между живота и смъртта. Това е „Лавина“ – разказ за смелостта, за силата да следваш мечтите си и да продължаваш напред, защото „силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото“.

„Лавина“ (1971 г.) е един от няколкото романа на поетесата Блага Димитрова, заслужил си съкровено място в сърцето на българския читател. И няма как иначе – той ни разтърсва със своята емоционалност и драматичност, пропити със свежия въздух на планината, снега и вихрушката от човешки трепети. Той повдига въпросите и загатва отговорите. Как и защо пада лавината? Коя лавина е по-страшна – видимата или незримата вътре в нас? Ние ли сме алпинистите, обединени от изкачването, в което трябва да преодолеем ограниченията си и да намерим път към общността, към другите, към себе си? По един поетичен и завладяващ начин, „Лавина“ представя историята на българския екип, тръгнал да покорява върхове, но срещнал вместо това смъртоносната снежна стихия.

Лавина се изправя пред взора на нетърпеливите катерачи. Лавина се разразява и във вътрешния им свят, докато снегът ги понася към пропастта. Найден (водачът), Присмехулникът (радист), Горазд, Зорка, Асен (философът), Поетът, Бранко, Скулпторът, Зиморничавият, Слав (операторът), Рад (мълчаливецът), Димо, Момчил (суеверният), Андро, Дара и Никифор (амбициозният) са героите, оставили градския си начин на живот, за да се докоснат до чистия въздух на свободата. Това е техният шанс да ги пратят на мисия в Памир – техният идеал, тяхната мечтана цел. Деян е отсъстващият. Той остава в ниското, той е алпинистът, който изоставя своите. На доверието му е нужно доверие.

„Всеки се стреми да се изкачи нагоре. Зависи къде. Един се катери на висок пост и трепери да не падне оттам. А друг се катери на скала…

– И пак трепери да не падне. Каква е разликата? – присмива се Дара.

– Нищожна. А от това хората са несравнимо различни.“

И се понасяме във вихрушката от вдъхновение, творчество, израстване, целеустременост, самота и страх, пропуснати мигове, преживени и недоизживени чувства. Докосваме се до красивото и смисленото, до любовта:

„Ние сме онова, което прави от нас любовта.“

„Любовта е всичко онова, което е несъвместимо с представите ни и с готовите ни модели за нея.“

„Любов – тя иде и всичко обръща наопаки, и хаосът се подрежда най-после в мене.“

„Да не предприемаш нищо в любовта, е най-изразителното действие за този, който разбира.“

„НИЕ признаваме само един вид любов – вдъхновяваща.“

„Още съвсем млади, двамата се извисяват до най-мъчно постижимото човешко щастие: Да копнеят за това, което притежават. Да ценят безценните мигове на близостта. Да тръпнат пред величието на дребните радости. Да проникват в неизчерпаемостта на нюансите. Да усещат неповторимостта в повторенията.“

Всичко е поднесено и с чувство за хумор: „Не знаят, че сега ще застанат лице в лице с най-големия риск: двама влюбени, които часове наред ще бъдат заедно.“

„Лавина“ ни учи да вървим напред, да не се страхуваме, че ще сгрешим, да бъдем смели. Защото само силните оцеляват и само смелите достигат до мъдростта.

„Усилията не са били напразни, щом са те довели до поражение – с това ти си победил страха си от поражение.“

„Защо се боиш, че няма да успееш? Има ли по-голямо постижение от едно мълком преглътнато поражение?“

„Не един бе победен от победата си.“

„Нашите грешки – стъпала към истината. Ние сме заключени вътре в нашия опит. Не можем да го предадем на другите. Всеки трябва сам да плати с живота си своето познание.“

„Човекът е това, което му остава, след като изгуби всичко.“

„Самото отбиване от пътеката е вече характер.“

„Диря остава, когато се върви по неотъпкано.“

Това е и психологически роман, който разкрива човешките взаимоотношения и ролята на индивида като част от групата. Страхът от това да бъдеш отритнат и да останеш сам, те кара да се приспособиш, да се слееш, да бъдеш едно с останалите.

„Странно същество сме НИЕ. Може всеки поотделно да си мисли каквото си иска. Но заедно като група ние мислим иначе.“

„Никой не иска да се покаже по-слаб от другите. Повече се боиш да не бъдеш заподозрян в малодушие, отколкото да изложиш живота си на риск. В групата действат странни закони: вътрешният страх те пази от външния. Боиш се да не се видиш в очите на другите страхлив и жалък.“

„Водачът осъзнава, че за него няма друг път назад. Докрай трябва да бъде все такъв. Най-близкият му човек ще го презира като страхливец, ако се върне примирен и помъдрял. Накарал е да го обикнат смел, неблагоразумен, вироглав. Такъв трябва да си остане докрая.“

„Страхът да не станеш смешен – най-отчаяният стимул на човека.“

„Всеки иска да бъде първи. Оттам произтичат паданията от скалите, забавянето, връщането от сред път, тъпченето на едно място. Никой не е съгласен да бъде по-назад. Човек още не е дорасъл да бъде втори.“

„Групата е регулатор на чувствата, без да го изявява.“

Препрочитайки страниците, научаваме и много истини за човека, за неговото израстване, за борбата, която води, докато постигне зрелостта, за разума.

„Човекът е незавършеност. Човекът е развитие. Човекът е обещание. Човекът е стремеж към завършеност. Човекът, ако би довършил всичко докрай, той би го ограничил, макар и в ореола на един връх. Човекът е безграничност, защото е незавършеност.“

„Стани почва. Стани напоителен дъжд. Превърни се в слънчев лъч. Ускори узряването на околните. Обвий с топло дихание крехките, застрашени кълнове. Стани южняк. Мини и отмини. Раздаден. Забравен. Само така ще постигнеш собственото си пълнолетие. Опекунството е признак на незрелост.“

„Не вярваме на сънища и предчувствия. Вярваме на разума си. Кое е по-голямо суеверие? Зачеркнали сме сънищата от явленията на природата. А природата понякога се разсърдва на нашето високомерие и с едно подухване ни напомня, че не сме дотам всемогъщи.“

А смехът, смехът е навсякъде, във всичко, то е сила, то е полетът на душата. Не спирайте да се смеете, казва ни Блага Димитрова с присъщата си мъдрост и сладкодумие:

„Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си, той остава човек.“

„Смехът е вътрешната свобода на човека.“

„Смешното в този намръщен свят е истинско чудо!“

Блага Димитрова е поетеса, която умело рисува с думи. За нея поезията е живот и този живот диша дори в романите й.

„Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от теб отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание.“

„Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.“

„Лавина“ ни разказва историята на живота, на пътя и на смъртта. Просто миг между две вдишвания.

„Безброй стъпки е животът, а пък смъртта – една-единствена, която те отвежда най-далеч.“

„Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път.“

„В това пренаситено времетраене на последната минута и половина е най-интензивният вътрешен живот на човека, обречен на смърт. Паметта изведнъж се превръща във въображение.“

„Противоречието. Единствената опора, на която се крепи битието. Равновесието чрез противоположности. Сам стигна до истината. Може хиляди преди тебе да са я намерили. Но когато ти платиш истината с цената на своя живот – тя не е повторение, тя е първооткритие.“

„Животът чрез смъртта е изразен.“

„Всеки сам си създава лавина, която ще го погълне.“

16 души се впускат в пътуването на живота си. 16 лавини падат. Има оцелели – те преосмислят понятията за живот и смърт, щастие и любов, предателство и отговорност. 17-ият остава. А 18-ият? 18-ият – това сме ние. Готови ли сме да посрещнем своята съдба?

„Напразни са усилията за търсене на друг път. Повторението винаги ни се струва спасително, а то повтаря старите грешки по нов начин.“

„Няма друг път, няма заобикаляне, няма излаз. Ако би повторил живота си, пак би стигнал до лавината.“

Елиза Младенова

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?

Следвай ни в :