Spisanie.to

Пенчо Славейков – началото на елитарната литература

“Пустиня е сърце без идеал.”

Пенчо Славейков

 

Основоположник на модерните идеи в българската литература, успял да създаде и доразвие един нов облик на родното творчество, Пенчо Славейков се откроява със своя неподражаем стил и с многопластовите си сюжети, съчетаващи традиционните български концепции за света с новосформиралите се в Западна Европа течения. Уловил пулса на новото време, на една непрекъснато променяща се епоха, творецът успява да проумее, че поезията трябва да се извади от сковаващите рамки на фолклора, като се съчетае подходящо с достиженията на западноевропейската литература.

Съзнаващ необходимостта от образци, Пенчо Славейков е наясно, че след петвековното чуждо владичество страната ни страда от липса на опит, а това би могло да се превъзмогне единствено чрез възприемането на културните модели и приобщаването им към българската действителност. Именно на тази идея поетът посвещава цялостното си творчество.

Израснал в интелектуално семейство, Пенчо Славейков още от дете започва да сформира своите възгледи за живота, философията и политиката. Син на видния творец Петко Р. Славейков, Пенчо достойно продължава семейната традиция и от малък показва засилен интерес към родната реч. Поради финансовите затруднения на своите родители той получава образованието си в родното си градче Трявна и в Стара Загора. След края на епохалната за България Руско-Турска освободителна война семейството на поета, едва оцеляло след опожаряването на градчето, заживява в Сливен.

Тези кървави събития, на които Пенчо става свидетел, белязват дълбоко съзнанието му и дълго време оказват въздействие върху неговото творчество, намерили поетичен израз в редица произведения. Времето, прекарано в град Пловдив, изиграва важна роля за формирането на характера на младия поет. Попаднал под силното влияние на своя баща и неговия добър приятел Петко Каравелов, Пенчо изгражда непримиримостта си към несправедливия обществен порядък, царуващ в България по това време. С огромно удоволствие той съдейства на баща си в издирването и събирането на български народни песни, приказки, поговорки, притчи, придружавайки го в многобройните му пътувания из родината.

Но една случка бележи завинаги живота на бъдещия автор, превръщайки го в инвалид и безвъзвратно лишила го от възможността да се придвижва самостоятелно. През 1884 година, улисан в невинна юношеска игра, той заспива на ледената пързалка и въпреки продължителното лечение в Европа не успява да се възстанови напълно и се придвижва с бастун, среща затруднения при говоренето и писането. Разтърсен от сполетялото го нещастие и тежкото лечение, той се отдава на мрачни и меланхолични размисли, превърнали се в идейна основа на неговото творчество, възприело на преден план възгледа за страданието и извисяването на човешкия дух.

Началото на литературната му дейност се свързва с преместването на семейството му в София през 1884 година, където Пенчо се сближава с Алеко Константинов и възприема неговите либерални възгледи за развитието на България. Заедно с Щастливеца сътрудничат на списание „Библиотека Свети Климент”. Разочарован от следосвобожденската ни действителност, творецът дава израз на недоволството си от режима на стамболовистите в произведенията си „Дим до Бога”, „Любимий падишах”, „Манго и мечката” и „Цар Давид”.

По това време се появява и първата стихосбирка на поета с лирика – „Момини сълзи”. Осъзнал незрелостта на стиховете си и проявяващ самокритичност, година след издаването й той унищожава книгата. Постепенно обаче в поетическата мисъл на твореца се очертава една нова тенденция, насочена към извеждането на преден план на идеята за силата на духа, за човешката същност, която успява да се пребори със страданието. В списание „Мисъл” са публикувани първите му поеми -„Cis moll”, „Сърце на сърцата”, „Успокоения” и „Фрина”.

Заминаването на Славейков за Лайпциг през 1892 година, където следва философия, съвпада с върха на творческата му кариера. Там той създава забележителните поеми „Ралица”, „Бойко”, „Неразделни”, както и някои от главите на епопеята „Кървава песен”. Замисля и много от миниатюрите в цикъла „Сън за щастие”. Успява да завърши и първата книга от „Епически песни” и започва подготовката на втората част.

В Лайпциг поетът получава възможността да слуша лекции от най-големите мислители на своето време – Фолкелт, Вюлкер, Вунд и Елстер, което дообогатява познанията му и разширява неговия кръгозор. Придобил широка популярност сред българските студенти в Лайпциг, Славейков е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество.

След завръщането си в родината през 1898 година Славейков работи като учител в Софийската мъжка гимназия, като наред с това е командирован в Народната библиотека. Години по-късно става неин поддиректор, а след това и директор. Заедно с д-р Кръстьо Кръстев и Петко Тодоров основават литературния кръг „Мисъл”, споделяйки своите творчески възгледи в едноименното списание, което се превръща в широк литературен форум, диктуващ и определящ тенденциите в развитието на родното творчество. Четиримата основатели внасят в България идеите на Ницше, Шопенхауер, Киркегор и Ибсен, което е нещо ново за българския литературен живот.

През март 1911 година поетът заминава на командировка в Атина, Цариград, Неапол, Рим, за да опознае в детайли развитието на библиотечното дело. След завръщането си в България продължава да твори и завършва втората част на книгата „Кървава песен”.

Подкрепяйки своите либерални възгледи, Пенчо Славейков се превръща в неудобна фигура за управляващите и през юли 1911 година министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека. Като компенсация за уволнението поетът е назначен за уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение, но той категорично отказва да заеме тази длъжност и веднага отпътува за чужбина.

В края на август Славейков вече се намира в Цюрих, а скоро след това и в Люцерн, Хофлу, Горат и Логано. Усещането, че е прокуден от родината си сериозно разклаща психическото и здравословното му състояние, което се оказва трагично за поета. През ноември отпътува за Рим, където се установява за три месеца. В края на месец май 1912 година той пристига в курортното градче Брунате, където умира на 10 юни, далеч от България, погребан в една чужда страна. Едва през 1921 година костите му са пренесени в България. Смъртта му представлява едно достатъчно красноречиво доказателство за суровата българска действителност, обричаща своите най-интелигентни и ярки водачи на унизително изгнание.

Христина Маджарова

добави коментар