Птиците умират сами – песен за забранената любов

„Всяка жена се влюбва в мъж, когото не може да задържи“ – това са думи на Колийн Маккълоу, с които можем да дадем кратко резюме на най-популярната й книга „Птиците умират сами“ (1977). Талантливата австралийка, която по професия е невролог, пише увлекателно и нежно. Поредицата „Господари на Рим“, „Дамите от Мисалонги“ и „Безкрайният път към дома“ също са познати на нейните читатели.

„Птиците умират сами“ (The Thorn Birds) не е само любовен роман. Това е една история, разказана на един дъх. Началото е през далечната 1915 г., а мястото е Нова Зеландия. Маккълоу представя многолюдното семейство Кийри, което живее с оскъдни доходи. Малката Мегън е 8-годишно момиченце, живеещо в суровия свят на братята си, които не й обръщат нужното внимание. Куклата, която получава за рождения си ден, бързо попада в техните ръце и не оцелява. Момичето се чувства самотно и нещастно, защото няма приятели, с които да споделя и играе.

Мери Карсън – богатата леля на Меги – е неомъжена и финансово стабилна, но годините й напредват. Кани семейство Кийри да се преместят в имението й, за да се грижат за фермата. В знак на благодарност им завещава пищната си къща с магическото име Дройда. След време то ще стане притегателен център на една изпепеляваща любов.

Семейството е посрещнато от Ралф де Брикасар – свещеник и доверен човек на богатата леля. Той забелязва самотната Меги и между тях веднага се усеща привличане. Ралф обгръща Мегън с грижите и вниманието, които не получава дори от майка си. Между двамата се ражда приятелство, от което по-късно ще пламне огнена стихия. Пред очите на отец Де Брикасар детето става фина и съблазнителна девойка.

Сюжетното действие се развива в Австралия. Романът е разделен на седем части, носещи имената на героите. Писателката представя различни гледни точки – героите й са сплав от характери, затрупани с ангажименти, но всички стават неволни свидетели на любовта между Ралф и Меги. Описанията, които Маккълоу прави, са подробни, но те не дразнят. Напротив – въвличат ни в света на Дройда, в имението с тежките аристократични мебели, в малката пристроена къщичка, озвучавана от песента на птиците, в която живеят Меги и семейството й. Парещото австралийско слънце, което изгаря крехката трева, е една от многото препратки към бушуващата любов в душата на девойката.

Мегън е от онези героини, които служат за пример. Не защото е романтична натура, а защото ни учи, че трябва да се борим докрай. За нея граници няма. Тя не определя като грешки нито съпруга си Люк О’Нийл, който се интересува как да натрупа богатство, нито църквата, към която отец Ралф има задължения. Това са поредица от препятствия, които трябва да бъдат преодолени, за да се достигне до крайната цел.

Ралф де Брикасар изпълнява съвестно задълженията си, но е разкъсван от плътските удоволствия, които му предлага животът отвъд религията. Мегън е олицетворение на съблазънта, която е сладка, но едновременно с това й греховна. Излизайки от света на догмите, Ралф се подхлъзва и полита към забранените удоволствия. Връхна точка в техните отношения е синът им Дейн, който е събирателен образ между двамата главни герои.

Дейн е „жертвеният агнец“ за дързостта на родителите си. Мегън е тази, която плаща тежкия данък за изпълнение на желанията си. Смъртта на сина й и заминаването на дъщеря й са повратна точка в нейното съществуване. Както в началото на романа, така и в неговия край, Меги е сама, останала сама със спомена от една забранена любов.

Епичната история завършва през 1969 година. Дъщерята на Мегън Джъстийн е единствената потомка на семейство Кийри, която живее в Лондон и мечтае да стане актриса. Имението Дройда е метафора на шипа, на който, според легендата, птичката ще забие сърцето си докато пее. Песента е красива, но тъжна, защото, както пише Маккълоу: „най-хубавите неща се добиват с цената на най-голямата болка“.