Spisanie.to

Романите на Емилиян Станев 2

Хронологически вторият роман на Емилиян Станев е „Легенда за Сибин, преславския княз“ (1968), който се оказва повратна точка в творчеството на големия български белетрист и смяна на призмата – на епохата. Ключова за обръщането на писателя към историческата тема е годината 1964, когато той пътува до старите български столици Плиска и Преслав.

Като плод на това вдъхновение и на задълбочени проучвания – „Легенда за Сибин“ е пълноценен съвременен философски роман. Много от вас, четейки го, могат да припознаят себе си в образа на преславския болярин, търсещ своята връзка с Бог. Така идеята за боготърсачеството става основна двигателна сила на човешкото съществуване изобщо.

Сибин е князът–болярин, който е ироник, безверник, свободомислещ, но и четящ човек! Историческата рамка на повествованието се оформя около царуването на Борил – време смутно и несигурно, в което бързо се разпространява ереста на богомилството.

В тази атмосфера героят се терзае от невъзможността да намери отговори на своите въпроси и да достигне до истината – Защо бог носи само нещастия на рода му?, Кой може сега да отдели светлината от тъмнината, доброто от злото в човешката душа?, заключавайки: „От своя престол тоя безсмислен бог гледаше зрелището и в борбата със Сатанаил се изживяваше, както смъртните се изживяват във войната, в лова, в борбите помежду си, в пороците и в страстите си. … Бог си оставаше само утеха, в която можеш да повярваш, ако приемеш, че е шегаджия“.

Заради любовта си към красивата еретичка Каломела – дъщеря на Сологун, и желанието си да разгадае тайната на света Сибин се опитва да стане част от богомилите и да бъде приет в тяхната общност. С времето Каломела започва да отвръща на неговата любов. Стоп! В този момент може би очаквате щастлив край? Да? Или пък не?

Истината е, че щастлив край няма – любовта, оказва се, не е дългоочакваното спасение и душевен покой. Точно обратното – „Всеки виждаше в очите на другия нещо, за което нямаше думи, и това нещо беше страшно, защото не можеше или не смееше да издаде тайната си, винаги оставаше самотно и ги разделяше. То бе ангелът в душата, унижен и страдащ, станал по принуждение сводник на плътта“. Но това всъщност не е краят на романа.

Измежду всички свои романи Емилиян Станев цени най-много третия – „Антихрист“ (1970). Произведението е своеобразен връх в реализираните интереси спрямо Българското средновековие. Наличието на тези интереси у автора не е никак изненадващо, ако имаме предвид това, че той е израснал, съзерцавайки руините в родния Търновград. Действията в „Антихрист“ се развиват в атмосферата на последните дни на Второто българско царство и разпада на държавата.

Успоредно с това, читателят става свидетел на душевния разпад на Еньо-Теофил, търсещ, както Сибин, истината, затова и тази е най-въздействащата творба. Тя и нейната проблематика най-лесно би могла да прескочи от Средновековието и да бъде обвързана с проблемите на действителността, насочвайки се към надвремевите пространства на човешкия ум.

В романите си Емилиян Станев е съсредоточил вниманието си върху персонажите и техните състояния, а не върху плътността на „декорацията“. Поради това душевните терзания и най-съкровени чувства ни облъхват и остават като трайно впечатление. Остава и дълбокото усещане за обреченост и неизбежност.

Според Тончо Жечев, в „Антихрист“ ние виждаме болезненото лутане и мятане на човека между двете страни на своята природа, между небето и земята, между ниските подземни и високите надземни страни на своята собствена природа. И тъкмо целият този душевен хаос у героя Еньо-Теофил е самият страшен „Антихрист“. Това е картина на трагизма на човешката душа, загърбила изкуплението и сама подготвила своето поробване от греха.

В литературна анкета с Иван Сарандев Ем. Станев казва: „После, недейте забравя, че „Антихрист“ е много автобиографичен. Това са моите душевни етапи, през които съм преминал, проектирани и пренесени върху един друг свят“.

По линия на идеите и по линия на персонажите четвъртият роман (недовършен) – „Тихик и Назарий“ (1977) – е продължение на „Легенда за Сибин“, макар и хронологически да излиза след „Антихрист“.

Според първоначалния замисъл Назарий е планиран като български светец, който, подобно на съдбата на св. Иван Рилски, да се откаже напълно от всичко светско. Реализиран е обаче като художник, опорочен не толкова от досега си с красотата, колкото от съпричастяването си към колектива на богомилите. А Тихик – „черен като самия грях, набит, тежък като самата земя“ и придобил власт в богомилската еклезия се превръща в пълна противоположност на човека, който бе в „Легенда за Сибин“ – сякаш докоснат на божията мъдрост слуга на княза.

Повествованието в „Тихик и Назарий“ е стимулирано не толкова от събития, предизвикващи преображение у героите, колкото от обратното – събитията идват, за да потвърдят неизбежните личностни метаморфози. Героите са сякаш безсилни пред превратностите.

След „Легенда за Сибин, преславския княз“ следват „Антихрист“ и „Тихик и Назарий“, които „заедно образуват един емилиянстаневски триптих“ – неизбежно е да се забележи връзката между тези три романа. Чрез тях се осъществява връзката между забравената старобългарска и съвременната ни литература.

Николета Георгиева

добави коментар