Свещите

Разказ от Даниел Иванов

Нощта настъпваше, включените фарове на бледосинята жигула примигваха едновременно в такт, сякаш някъде далеч свиреше класическа мелодия под чевръстите пръсти на самия Моцарт. Високите тополи, впили се покрай асфалтирания път се люшкаха плавно във всички посоки, направлявани от прохладния вятър. По това време на годината планината разкриваше несравнимата си красота. Истинска и неповторима. В нейното подножие се простираше криволичеща река, обградена от зелени поляни и малки горички. Автомобилът поддържаше посоката си, напред и право нагоре, към висините. Пътят рязко смени вида си – от тъмно черен, като мрака асфалт в настилка смесица между пръст и чакъл, пробита от всякакви размери и дълбочини дупки.

– Мисля, че не пътуваме в правилната посока – отбеляза Ели, сгушила се на предната седалка, обгърната от тънка плетена жилетка.

Светльо я погледна с големите си кафяви очи, вдъхващи сигурност и уверено рече:

– Не, скъпа. Мястото много прилича на това, което ми описаха от църквата. Тук някъде трябва да бъде, сигурен съм.

Жигулата мъчно издрапа до върха на планината, плюваща различни по разнородност течности. Беше запъхтяна, като старец, току що изкачил висок планински връх. Светлин излезе от автомобила, завъртя се бавно по посока на часовниковата стрелка, мъчейки се да забележи нещо в спусналата се тъмнина. Затвори внимателно очите си, притискайки ги с грубите си, прорязани от къртовския миньорски труд ръце. Усети аромата на красивата си съпруга, идващ зад гърба му. Тя го прегърна.

– Децата са будни – каза тя, сочейки задната седалка в колата. – И са освирепели от глад.

Мъжът чувстваше колко безсилен може да бъде един човек, особено когато съдбата безмилостно го налагаше с юмруците си. Сърцето му се свиваше на огнено кълбо, изгарящо го болезнено. Недоимъкът го съсипваше вътрешно. Той знаеше колко е безполезен за своето семейство в момента, притесняваше се, че не може да подсигури прехраната на децата си.

В този момент съпругата му видя силует на сграда, вплетен в сивите облаци, извисяващи се над самия връх на планината. Тя възкликна радостно и посочи с пръст натам. Светльо също забеляза тази постройка. Изведе трите им деца от изстрадалия автомобил, хвана жена си под ръка и се запътиха към мрачното здание.

Постройката беше висока не повече от пет метра и може би още толкова широка. Впечатление правеше огромната масивна дъбова врата, предназначена за вход. Не толкова заради старинната си изработка, колкото заради три метровата ѝ височина. Над нея се извисяваше пожълтял от времето месингов кръст. По всичко си личеше, че това е църква на няколко века. Някъде забулена, там накрай света, стоеше неподвижно и чакаше своите посетители.

Мъжът почука нетърпеливо по вратата, не бе позволил на своето семейство да се приближи толкова близко до сградата като него. Вратата се отвори от допира на пръстите му, издавайки плашещ скърцащ звук. Той предпазливо навлезе в помещението, сякаш очакваше някакъв непознат, всеки момент да скочи от сенките върху му. За негово успокоение нищо такова не се случи, даже обратното. Във въздуха витаеше странно усещане за мир и уединение. Светлин продължи да обхожда сградата, стъпвайки внимателно по прашния под. Видимо тук не бе стъпвал човешки крак повече от няколко седмици. Учудващо за него, този божи храм притежава всички нужни помещения за един нормален дом. Успя да разгледа всички стаи, освен една. Това бе спалнята. Вратата ѝ е боядисана в бяло, за разлика от другите, на които цветът на боята е еднакъв – кафяв. Премина през нея, а гледката която се отвори пред него го порази, сякаш го удари мълния. На леглото разположено в ъгъла лежи неподвижно възрастен човек, стиснал здраво в ръцете си червена роза.Човекът изглежда така, сякаш бе подготвен за смъртта си. Във въздуха витае миризмата на смърт. Трупът на стареца, все още не се бе разложил. Хладния въздух в планината запазваше тялото му непокътнато. Светльо се надвеси над главата на клетият човечец и забеляза, оставена прашна бележка, застъпена от угаснала свещ. Взе я в ръцете си, разтвори я и започна да чете шепнешком.

„Когато четете това, приятелю, мой, аз вече ще съм преминал през портите на Свети Петър. Не тъжете за мен! Приживе не сте ме познавали. Дали заслужавам смъртта си? О, да, непременно. На този, който първи пристигне тук, му завещавам цялото си имущество, което приживе съм притежавал. Цялото имане, което съм имал на този свят. Неговият произход не ме вълнува, единственото условие за придобиване на собствеността се намира под възглавницата ми“.

Обърканият мъж остави бележката там, от където я бе взел преди да я прочете. Лека усмивка се прокрадна през лицето му. Помисли си, че най-накрая ще може да подсигури подслон и храна на своето семейство. Въодушевен излезе при чакащите го навън съпруга и деца, канейки ги да влязат. Децата радостно се затичаха по коридора, захвърляйки вълнените си пуловери на пода. Светлин извика своята съпруга да влезе в стаята, където се намира мъртвото тяло. Тя също прочете бележката. Нужно ѝ беше време за да осъзнае какво се случва в момента.

– Какъв шанс, Боже Господи! – възкликна радостно тя, – Светльо, усмихна ни се късмета.

– Да. – съгласи се той, – от днес започваме нов живот, мила моя.

Излязоха заедно от спалнята, посетиха кухнята. Тя бе препълнена с продукти и всякакви деликатеси, които никога не бяха вкусвали през живота си. Нахраниха децата, които пърхаха от щастие, сякаш бяха пеперуди, разперили своите криле за първи път. Сложиха ги да спят, след което излязоха навън, дълбоко в гората, мъкнейки подире си безжизненото тяло на възрастният човек. Погребаха го с уважение, след което се завърнаха в църквата и заживяха там.

Времето отминаваше неусетно бързо, а Светлин се чувстваше така, сякаш бе изгубил частица от себе си, от своята душа. Въпреки, че всичко им бе подсигурено от новият дом, той знаеше че е пропуснал да свърши нещо. Мислено се проклинаше, че в този момент паметта му изневеряваше. Той скочи внезапно от канапето, където бе поседнал, четейки стара прашна книга с червени корици. Запъти се към спалнята, където бяха открили починалия старец. – Има още една бележка! – с приповдигнат глас рече той, горд от себе си, че се е сетил за нея. Открехна бялата врата на стаята. Още с влизането усети напрежение в гърдите, тревожност, че не е изпълнил дълга си към възрастния човек. Наведе се леко над възглавницата, под която трябваше да се намира и другата бележка, избута я настрани и взе в ръцете си прокъсаният лист хартия. Той изглеждаше толкова стар, колкото и сградата която обитаваха. Трудно му беше да разчете какво е изписано върху нея, синьото мастило беше потекло между редовете. Вътре бе изписано:

„Който притежава този имот, той наследява правото да се грижи за него. На вратата е закачен ключ, който е предназначен за подземието на тази сграда. Щом го вземе в ръцете си, избрания ще разбере какво е истински дълг“.

Светльо се завъртя към вратата. Там наистина имаше ключ. Но той си спомни, когато влезе тук за първи път, на вратата нямаше окачено нищо. Приближи се до него и го огледа. Остана със смесени чувства. Ключът беше изключително красив, наполовина сребърен, наполовина златен, но същевременно отблъскващ. Как е възможно това? – помисли си той. Как е възможно някой да създаде нещо подобно, съвкупност от тези два благородни метала? Пресегна се да го вземе, но се спря. Отново протегна ръка към него, но пак не го взе. Беше уплашен, сякаш невидима сила управляваше ръката му. Ах, колко много желаеше да го вземе, но сякаш знаеше, че ако го направи, светът му щеше да се промени. Бореше се със себе си, със собствената си душа и желание. Не издържа. Пое го нежно в ръцете си, като новородено пеленаче.Обля го странен прилив на енергия, изпълващ цялото му тяло. Затича се към входната врата на подземието, с неистовото желание да я отключи. Влезе вътре, непрогледен мрак тънеше непознатото помещение. Аромати на пикантни подправки и пушено месо превземаха обонянието му. Намери пожълтяла стъклена газова лампа и нетърпеливо я запали. Очите му постепенно свикнаха със слабата светлина. Намираше се в огромен зимник, запълнен с тонове месо, сирене, мляко и кашкавал. Тук имаше храна поне за няколко години напред. Вътрешно в себе си усещаше, че това не е всичко, което можеше да му предложи подземието. Някаква странна сила го дърпаше навътре в мрака. Не изпитваше страх, сякаш знаеше къде отива. Намери врата към друго помещение. Тя бе добре маскирана от етажерката пълна със стъклени буркани, стояща пред нея.

Светлин знаеше, че тук трябва да дойде, че това е било последното желание на стареца. Промъкна се зад гърба на рафтовете, оплитайки се в няколко сребристи паяжини. Влезе. Озари го ярка светлина, идваща от многохилядните запалени свещи разположени навсякъде из огромната зала. Светльо се чудеше, как е могъл някой да създаде помещение с такива размери в сърцето на планината. Накъдето и да погледнеше светеха свещи, а края на стените около тях не успя да съзре. Вътре бе прохладно, от някъде ставаше течение, но въпреки това свещите продължаваха да блестят неуморно. Имаше и такива, които бяха изгорели до основи, но също продължаваха да мъждукат заедно с останалите, само светлината, която излъчваха бе по-слаба. Едни бяха големи, сякаш току що поставени и запалени, а други мънички, дори невидими. Той беше объркан, нямаше представа как може да се случи всичко това, кой е запалил тези свещи и защо не гаснат? Започна да чува вътрешни гласове, сякаш някой се опитваше да се свърже мисловно с него. Чувството бе странно, мислеше си че полудява. Дали всичко това бе реално, свещите ли му говореха, те ли го умоляваха да ги изгаси? Точно тези, същите, изгорелите. Една по една, пламъчетата им угаснаха, на всички молещи го свещи. Той им помогна, спаси ги от агонията, загаси ги за вечни времена. Няколко минути му бяха нужни, за да се върне обратно в спалнята при своята съпруга. Тя и децата му бяха изморени и вече спяха. Никой не го чакаше и не знаеше къде е бил до сега. Малчуганите се бяха отвили, въпреки ниските температури отвън, те вряха и кипяха вътрешно, задоволени от топлата храна и спокойствието създадено от новия дом. Светльо зави и тримата с едно дебело одеяло, след което ги целуна нежно по челцата за лека нощ. Мушна се под завивките при своята съпруга, прегърна я и се унесе в блажен сън, горд от себе си, че е изпълнил завета на стареца.

Сутринта настъпи, слънцето игриво заблестя над хоризонта.

– Утрото е прекрасно – с блажена усмивка на лицето каза Ели.

– Да, мила, прекрасно е – отговори Светльо, отпивайки от порцелановата чаша силно кафе.

– Не изглеждаш много добре днес, вчера не си легна заедно с нас, чаках те.

– До късно седях, мила.

Тя го погледна подозрително, но нищо не му каза.

Светлин беше решил да си вземе малко почивка от нощната си работа. Не смееше да сподели със съпругата си за видяното, не желаеше да я притеснява, особено сега, когато най-сетне животът им се бе подредил. Денят неусетно отмина. Отново онова чувство за неизпълнен дълг го обзе, по-настоятелно от всякога. Изчака да се стъмни и отиде отново в подземието, там в неизвестното. Влезе вътре, вцепенен от страх и неувереност. Свещите, които беше изгасил предната вечер стояха цели и горяха отново. Същите или нови вместо тях. Това нямаше значение, важното в случая беше това, че те отново са тук, пламтящи с цялата енергия, която можеше да съществува на земята. Други обаче бяха малки, почти изгорели. Това означава ли, че сега трябва тях да изгаси, но ако утре се появят други вместо тях, никога нямаше да може да загаси всички свещи тук. Що за дълг бе това? Влезе между тях и започна да гаси, така захласнато сякаш танцуваше първият си сватбен танц. Те му говореха отново, някои го умоляваха да спре, а други да продължи, сякаш имаха собствени души. Духаше с уста, стискаше пламъците с пръсти, не спираше нито за миг, сякаш друг се бе вселил в него. Когато гледаше в тях, той се сепваше, мислеше си че вижда непознати лица, душите на хората по света. Продължи със заниманието си и тогава видя нещо, което го изплаши. Лицето му стана бяло като платно.

– Майко, ти ли си това? – промълви през сълзи на очи.

– Моето време настъпи, синко. Давай, не спирай сега! – заповяда му гласа на свещта. – Давай, направи го!

Светльо погледна в нея, зяпнал нейното малко пламъче, едвам тлеещо, мъчещо се да не изгасне в нощта. Взе парафиновата пръчица в ръцете си и нежно издуха горящия фитил. На нейното място от нищото се появи друга, по-голяма, с гордо извисил се пламък на нейния връх. – Нов живот, – помисли си той, прегръщайки майчината свещ в обятията си.

Минаха няколко седмици от както Светлин разбра, че майка му бе починала. Вече не желаеше да се връща там долу, в този свят, където сееше смърт на знайни и незнайни хора. Мъчеше го усещането, че точно той е отнел живота на майка си. Да, тя беше неизлечимо болна, но това не го оправдаваше. За нищо на света не смяташе да се завърне отново в „криптата“ – така я наричаше той. Седеше на земята, отвън на зелената морава и се укоряваше.

– Та кой съм аз, за да си играя на Господ? Не съм нищо повече от другите, нямам право да решавам, кой ще живее и кой ще умре! Да не би пък аз да съм човешкото превъплъщение на „косача“, на Смъртта! Кой съм аз, по дяволите?

Неговото уединение бе прекъснато от шумните викове на съпругата му. Той скочи бързо на крака и се затича към домът им. Вътре лежеше синът му Пепи, малкия Петърчо, неговото единствено момче, заобиколено от Елена и двете им дъщери. Ели буташе истерично малкото телце, което не помръдваше. Светлин се наведе над детето, то дишаше тежко, забавено, предсмъртно. Знаеше какво трябва да направи, правилно или не, той изтича с бясна скорост. Стигна до „криптата“ , влезе и започна да търси. Не спираше, трябваше да намери свещта на сина си. Намери я там, нейде в дълбокото море от горящи свещи, тя тлееше безпомощно, мъчеше се, агонизираше. Взе малката свещичка и я положи върху друга, непозната, по-голяма и ярко светеща. Двете се сляха и станаха едно цяло. Тънък гласец изпищя в ушите му. Той беше погубил друг живот в замяна този на сина му.

– Убиец, убиец! – крещяха останалите.

Завърна се горе при семейството си, доволен от направеното. Широка усмивка грейна на лицето на Елена, тя не осъзнаваше какво се бе случило току що. Някакво чудо сигурно, предполагаше, че Бог е чул нейните молитви.

Дългът на Светлин не беше този, нямаше право да разменя животи, само да ги отнема на тези, на които им бе отредено от всевишния. Небето се разтвори, над планината се струпаха буреносни облаци. Мълния слязла от небето, разцепи църквата на две. Светльо падна на земята губейки съзнание. Свести се, разтърси мрачно глава опитвайки се да осъзнае какво се бе случило преди малко. Отпред, на няколко метра, пред него лежаха обгорените тела на цялото му семейство, без мъка, без страх и болка, те бяха напуснали този свят.

Побеснял и по-мрачен от всякога, отново пое път надолу, към дълбините на планината, там където вече бе изгубил душата си. Влезе в „криптата“, размахващ вманиачен ръце, въртейки се във всевъзможни посоки, гасеше свещи с уста, пръсти и крака. Не спираше, беше обезумял. Хвърляше, унищожаваше всеки пламък, до когото се докоснеше. Връщаше се там където вече бе гасил, отново и отново, повтаряше своите движения и гасеше всички свещи по пътя си. Спря за секунда и видя една черна свещ – беше изгасил и нея. Огледа я и видя своя лик, своето отражение, собствената си душа, по-черна от всякога и опетнена, кървейки угаснала в нощта.

Лежеше на леглото, същото, където бе открил стареца преди време и държеше собствената си свещ в ръка. Лежеше и си спомняше за една книга, която бе прочел преди известно време. Мислеше си колко е бил прав нейният автор навремето, когато е дал името ѝ – „Смъртта е занимание самотно“. Той затвори очи и заспа, завинаги!

• Spisanie.to дава възможност на млади автори да публикуват художествени текстове, свържете се с нас.