Spisanie.to

Стефан Цанев – Сънят на сенките – Книга за мъртвите

„Сън на сенки са хората“ – с тази мисъл на елинския поет Пиндар започва биографичната книга на Стефан Цанев Сънят на сенките – книга за мъртвите.

Словесните портрети на Елисавета Багряна, Дора Габе, Евлоги и Христо Георгиеви и др. са събрани ведно, за да разкажат за тайните на българския елит от XIX и XX век.

Спорът между известните поетеси Багряна и Дора Габе за първенство в изкуството и съперничеството им за мъже са уловени прекрасно от Цанев, съвременник на двете гранд дами в българската литература. Първата се явява откривателка на Стефан Цанев за света на словото, а втората писателят среща по късно, когато вече прохожда в професионалните среди на пишещите у нас. Непознати за широката аудитория случки от живота на двете, са описани по страниците на книгата, посветена на великите мъртви от родното минало.

Текстът „Абе кои са тез“ е посветен братята Евлоги и Христо Георгиеви – крупни търговци, сетили се да дарят малка част от многомилионното си състояние за построяването на Софийския университет. Днес тънещи в забрава, както всички велики българи, двамата меценати, сякаш нищо не са сторили за народа си. Изящната им мраморна гробница, издигната в Букурещките гробища, е разбита и превърнат от вандали в нужник, а студентите, преминаващи покрай статуите на братята, поставени на входа на Алма матер си задават вечния въпрос: Абе кои са тез? Колелото на живота се върти и времето покрива с патина националните ни спомени, превръщайки ни от народ в група случайно събрани заедно хора.

Цанев се връща към спомените си за едно дете – Марин, убит от хорските хули. Марин е набеден от съучениците си за кражба на автоматична писалка от друго дете. Оказва се, че момченцето, наричано от всички Американчето, защото получава подаръци от свой чичо в Америка, е забравило писалката със златен писец у дома. Но злото вече е сторено. Всички са обвинили Марин – доскорошния лидер на класа в кражба. Той се разболява тежко след случката. Един ден учителят съобщава на учениците, че Марин е починал – убит с думи.

Последната по ред на представяне и може би първа по значимост личност е Невена Коканова – иконата на българските кино и театър. Каквото и да бъде казано за нея, ще е недостатъчно, непълно, неточно. Затова Стефан Цанев опитва да дефинира накратко огромния ѝ талант, оставяйки недокосната святата ѝ личност.

Който познаваше Невена Коканова, не може да не се е учудвал и на нещо друго в нея – на естественото ѝ, сякаш вродено благородство в осанката, в жестовете, в гласа.

Веднъж Цанев и Коканова посещават заедно Преслав. Невена води писателя из старините на Симеоновата столица и описва подробно историята на всяко кътче. Сетне се срещат с археолог, който да ги запознае подробно с историята на мястото. Ученият повтаря дума по дума казаното от Невена, а тя слуша изумена. Цанев, също е в захлас и почуда.

…Пътищата ни и нататък през годините се пресичаха често – в театъра, в киното, в компании и ресторанти, освен това тя рисуваше, пишеше стихове, говорили сме за много неща, но никой от двама никога не спомена за този случай.

Само веднъж – съвсем, съвсем накрая.

Случи се да бъда на последното ѝ представление, в края на януари 1999 година, в театър „Възраждане“. Беше безнадеждно болна, отиваше си, но както тя се правеше, че не знае, така се преструвахме и ние. След края на представлението ѝ поднесох цветенце, тя се взря в очите ми и в този кратък миг усетих, че и двамата мислим за едно и също – за онова, което се случи в оня далечен октомврийски ден на 1970 година в Златната църква на древен Преслав.

Тя се наведе към мен, докосна ме за лакътя и прошепна:

Няма страшно. Аз пак ще дойда…

Книгата на Стефан Цанев е реквием за мъртвите, за онези, които ние – бледите сенки на земята, трябва да помним и тачим, защото културата на един народ се измерва чрез почитта му към покойните. А нашата, май, сме я забравили дълбоко в някой заден джоб на душите си и упорито отказваме да я извадим от там, повтаряйки баналното клише: Животът е за живите! Отсичаме корените на дървото, наречено колективно минало, на чиито плещи се крепи и общото ни бъдеще. Ако вече изобщо имаме такова!

Мая Джамбазова

добави коментар