Spisanie.to

Стефан Цанев – Трагедии и комедии

След успешната реализация на идеята да бъдат събрани и издадени едни от най-добрите произведения на Вера Мутафчиева в 12 тома, издателство Жанет 45 издава компилация с избрани заглавия от творчеството на Стефан Цанев. Стихове, драми, романи ще бъдат събрани в 12 книги, както текстовете на акад. Мутафчиева. Първите няколко от тях вече са книжният пазар и се радват на добър успех.

Особено ценен е втори том, съдържащ Трагедии и комедии. Книгата излезе през януари тази година. В нея е събрана синтезирано цялата борческа философия на автора, заклеймяваща недъзите на държавата, които и тогава, и сега са почти едни и същи, а изглежда, че няма шанс скоро да бъдат поправени. И въпреки песимистичните нотки в ежедневието ни Стефан Цанев не се предава и продължава да твори, оставяйки на поколенията своята мъдрост.

За Автора:

Стефан Цанев интересна личност, преживяла много, за да отстои правото да изразява свободно мислите си, без да му бъде налагана цензура. Обявяван за най-четения съвременен български писател, заради четирилогията му „Български хроники“ достигна рекордни за родните измерения тиражи. Първият си дъх бъдещият писател поема на 7 август 1936 г.

В началото на житейския му път по нищо не личи, че ще последват трудни за него години, изпълнени с почти непоносими премеждия. Първоначално завършва журналистика, а по-късно учи драматургия в Москва. След дипломирането си работи като кореспондент, редактор в киното и театрален драматург. Автор е на десетки стихосбирки, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца.

През годините е удостояван със следните отличия: наградата за поезия „Пеньо Пенев“ (1988), на националната награда за детска литература „Петко Рачов Славейков“ (1992), на националната награда за литература „Иван Вазов“ – за цялостен принос към литературата (2004) и на националната награда „Хр. Г. Данов“ – за „Български хроники“ и за цялостен принос към българската книжнина (2011), носител е и на ордена „Стара планина“ І степен – за цялостен принос към българската култура (2006).

 

Из „Трагедии и комедии”, т. 2

 

Театърът – държава или религия?

 

Слово, произнесено пред актьорите от театър „София“.

Отдавна съм разбрал, че театърът е държава, която дълго ще съществува; и все повече започвам да разбирам, че театърът е религия, която залязва.

Сцената може да е увеличително стъкло, но зад кулисите театърът е обърнат телескоп, през който се виждат – смалени, но сгъстени – отношенията, конфликтите и морала на държавата. За разлика от държавата ни обаче театърът е за съжаление държава монархическа, където демокрацията изяжда свободата, ако всеки иска да играе царя. Театърът като истинска комуна от съмишленици, равноправни и равни, е още утопия; (и ще бъде утопия, докато малката територия на театъра е пренаселена и продължава да се пренаселва). Театърът е все  още държава, в която като във всяка държава безработните са в основата на всички недоволства, брожения и заговори; държавата, в която любимците са осъдени на деморализация.

Затова, ако добре разберем и приемем тази тъжна констатация – за да съществуваме нормално и за да работим добре, ще трябва да сме готови на компромиси и на задължителна (принудителна) толерантност. В края на краищата и да не го разбираме, и да не го приемаме – нещата са такива, каквито са, и битките на романтиците или на маниаците ще водят само до лични разочарования или до общ крах, какъвто периодически (на всеки 8-9 години) преживяват всички театри. Защото победата на недоволното мнозинство се оказва винаги погром за театъра.

Но как човек може да се примири с нещо, което разбира и не желае да приеме? Само ако вярва. Така стигаме до въпроса за театъра като религия.

Religio – първоначално означава грижа, тачене, съвестност. Обратното на което е negligere (по-позната дума) – пренебрегвам, занемарявам. Запомнете първата дума!

Някои все още пазят в плашливите си детски спомени чувството, че са влизали в театъра като в храм. Тази дума все още се среща и в някои патетични писания, но има стойност само на фалшива метафора. Защото театърът вече не е храм, ние сами девоалираме театъра, унизявайки се да молим, да мамим или да заставяме (да „организираме“) хората да влизат в него. А кой вярващ ще прекрачи прага на храма, ако не вярва, че там ще влезе в съприкосновение с необикновеното и свръхестественото? Нали, затова някога хората се изкъпваха, обличаха новите си дрехи и влизаха в църквите и в театрите с почтително мълчание. Би ли влязъл някой в храм, ако мисли бога за равен на себе си, и как би влязъл, ако влиза в храма не за да търси помощ от бога, а за да му дава акъл?

Точно в това положение е сега храмът на Мелпомена. Неуважението към изкуствата днес има различни причини, но най-дълбоката причина за това неуважение е видимото предимство на техниката, поради нейната полезност; полезността на изкуството не е видима. Измени се посоката на чувствата. Ние сме по-внимателни и по-грижовни към автомобилите си, от колкото към ближните си.

Но това е друг въпрос. Как народът се отнася към театъра и защо?

Към музиката хората се отнасят с респект – дори само заради респекта от нотите, които за мнозинството са недостъпна и неразбираема писменост.

Към художниците се отнасят поне с онова уважение, с което се отнасят към шивача или обущаря – могат това, което аз не мога.

Киното респектира с техниката си и с хипнозата на своята масовост.

Към поезията се отнасят като към нещо измислено и излишно, но понеже им е внушено от читанките, че Ботев е гений – мълчат си, макар че не разбират – защо?

А театъра всички го разбират, всички го коментират, всички на висок глас учат театъра какъв трябва да бъде – театърът вече не учи никого.

Затова от пиедестала на проповедници, заобиколени някога от гладни за слово тълпи (публика) – стихнахме до хала на молещи милостиня дервиши или на нагли чалгаджии, които изчисляват успеха си по броя на монетите в дискоса или по банкнотите, залепени на потните им чела.

Щом влезлите в храма не вярват, естествено е, че ще престанат да вярват и жреците и хетерите (известно е, че като няма на кого да даде причастието, попът се напива), а щом пък жреците и хетерите не вярват – на какво да вярват тогава хората? Така се стигна до двустранния цинизъм. Аз имам основание да кажа тази дума. Защото ако на нашето занимание с изкуство започва да се гледа като на производствена дейност, то и ние вече гледаме на изкуството си като на средство за печалба.

Само преди 20 години, спомням си, в Бургас, Цено Кандов плака, когато бе спряна една пиеса. Плака той не за автора, не против несправедливостта, не защото ще остане гладен или непризнат – той плачеше за ролята си!

Колцина днес ще заплачат за ролите си?… Човек плаче, когато губи нещо, в което е вложил не само труда си, а душата си, вярата си, надеждите си – смисъла на своя живот, когато загуби. Човек не плаче за обувката, която набързо е скалъпил – той на драго сърце я продава с високомерието, че ощастливява другите с един излишен за себе си предмет.

Няма защо да се лъжем – в театъра бавно и сигурно се промъкна манталитетът на телевизията и на естрадата: пъргавина, рутина, повърхност, пренебрежение към „материала“ (както вече наричаме и пиесите), пренебрежение поради гузното съзнание за халтура, чиято маска е професионалното високомерие: правя го, защото съм задължен, понеже ми плащат… И само тук-таме, и само сегиз-тогиз – и слава богу! – някои наивници се хвърлят като опълченци да защитят някое още нестъпкано камъче на тази отдавна превзета театрална Шипка… Защото освен всичко друго, което сме чели, че е изкуството – изкуството е изначална съпротива на човека срещу природата му, която е животинска, срещу инстинктите му за алчност, самосъхранение и йерархия, съпротива срещу всичко онова, което ни приравнява с животните и дърветата, съпротива, която ни прави хора; и ако искаме тази съпротива за човечност да не се обърне в атака срещу човечността – ние трябва да се сражаваме със себеотрицанието на апостоли, а не с професионализма на платени наемници.

Мая Джамбазова

добави коментар