Spisanie.to

Разказ от Кръстю Мушкаров

Странната опашка веднага привлече вниманието му. Беше доста по-едра от останалата дребна риба, изпълнила мрежите му. Тя неистово биеше насам-натам, дори успя да разкъса няколко възела. Ръката му се пресегна към близкото весло и го вдигна.

– По дяволите, пак съм хванал делфин! – изруга недоволно мъжът.

Мразеше когато ставаше така. Силните бозайници повреждаха мрежата и нахапваха рибата му. Богатият улов ги привличаше, а от тях полза нямаше. Дори не можеше да ги продава, защото никой не би ги купил. Е, освен на черния пазар, но там пък имаше други проблеми… А и въобще не вярваше на приказките за спасени от тях хора, високия им интелект и останалите глупости, с които се опитваха да му пълнят главата. Не обичаше да ги убива, но не можеше да ги търпи.

Не беше делфин! Ръката му, сграбчила веслото, озадачено се отпусна. Едва сега забеляза че опашката имаше съвсем различна форма. Тя уморено бе спряла да се мята, и той за пръв път успя да я разгледа по-добре. Точно така! Това не беше делфин, защото опашката не беше покрита с кожа. Приличаше на рибешка опашка, но наоколо не се въдеше толкова голяма риба.

Акула? Не, глупости! Опашката беше симетрична, изобщо не приличаше на акулска. Пък и в този залив никога не идваха акули, твърде на север беше за тях. Познаваше го като четирите си пръста, петия беше загубил отдавна при едно глупаво сбиване в бар.

Заинтригуван, той развърза мрежата и изсипа съдържанието й на палубата на малкото си риболовно корабче. Работата беше поне за трима, но все не случваше на екипаж. Едни бяха мързеливи, други се опитаха да го убият и да вземат малкото му спестени пари. Но повечето бяха просто некадърници. Привлечени от романтиката на морето и от възможността за бърза печалба, те започваха ентусиазирано. Обаче изкарваха едва два-три дни изнурителна работа под изгарящите лъчи на слънцето или безмилостните струи на едрите дъждовни капки. Брулени от соления вятър, повръщащи от морска болест, хората напускаха в мига, в който кракът им стъпеше на твърда земя. Забравяха и парите и стиховете, които ги бяха довели до тук. Защото виждаха мизерията и прозата на рибарския живот. А той не беше за всеки.

Мъжът набързо разбута малките рибки, и пред нетърпеливите му ръце блесна едро тяло, покрито с люспи. Това го успокои за момент, преди да установи, стържещ с мръсния си нокът по още по-мръсното си чело, че част от тялото беше покрита с кожа. Но не тъмносива, като на делфините, а бледорозова, почти бяла. Близо до средата на тялото люспите ставаха все по-малки, докато накрая изчезваха напълно, заменени от прозрачна кожа, под която синееха тънки кръвоносни съдове. Истината разтрепери ръцете му, и той едва намери сили да избута рибите от горната част на туловището. И да види това, което вече знаеше, че щеше да открие. Дълги, леко къдрави черни коси, замрели неподвижно хрилни отвори, и лазурно сини очи върху най-красивото женско лице, което някога беше виждал. Деликатните й ръце лежаха безжизнено отпуснати.

За миг двамата се гледаха напълно неподвижно, после русалката щракна с острите си зъби на сантиметри от ръката му. Това извади мъжа от унеса му, и той най-накрая успя да издиша. Отдръпна се бързо назад, чудейки се какво да прави с необичайния си улов. Щеше да я продаде разбира се, това не подлежеше на съмнение. Но трябваше да реши как да я продаде по-скъпо. Защото ако се окажеше че жива е по-ценна, му оставаше съвсем малко време. Бледата й кожа вече посиняваше. Останало без вода, морското създание се задушаваше.

Докато хвърляше зад борда вързаната с въже кофа, рибарят се замисли за нелепите приумици на живота. И двамата дишаха въздух, но той не можеше да живее в морето, а тя щеше да загине на сушата. Водата беше смърт за него и живот за нея. Мазолестите му длани не усещаха грубото въже. Плисна кофата върху нея, и тя конвулсивно раздвижи хрилете си, опитвайки се да улови малките въздушни мехурчета в морската вода. След третия опит осъзна, че така нямаше да стане. Тялото й постоянно трябваше да се мие от богата на кислород вода, а той скоро щеше да се умори да я полива.

Извади от камбуза едно старо корито, в което държеше разни непотребни вехтории. Рибарски кукички, извадени от уловени риби, няколко прораснали картофа, счупен бинокъл и една стара мушама. Кога ли щеше да ги изхвърли?

Русалката почти не се съпротивляваше докато той с мъка прехвърли тежкото й тяло в малкото корито. Половината опашка остана навън, хрилете й безпомощно се свиваха и отпускаха, а очите й го гледаха с човешки поглед. “Помогни ми”, казваха те. “Спаси ме”, мълвяха нечуто посинелите й устни.

– Добре де, добре! Ето! – и той изпразни първата кофа с морска вода върху неподвижното тяло. После втора, трета. Като избягваше да гледа обвиняващия го поглед, рибарят напълни коритото и завъртя русалката така, че хрилете й да се потопят под водата. Те започнаха бясно да пулсират, вдъхвайки й живот.

Мъжът уморено изтри челото си с ръка. Водата трябваше скоро да се смени, но засега уловът му беше жив. Щеше да й вземе добри пари, знаеше го. Някой институт по океанология или ексцентричен богаташ щеше да му даде малко съкровище за нея. Щеше да му стигне за по-голям кораб и за свестен екипаж. Може би дори за два кораба? Ама какви ги говореше? С получените пари щеше да си купи малък остров, и да си живее на него като цар. Нямаше да му се наложи да работи нито ден повече. Златната рибка щеше да му осигури мечтания охолен живот, щеше да му осигури лукс, яхти, самолети и жени.

Той разтревожено огледа русалката, едва побрала се в малкото корито. Грижливо изля цяла кофа вода върху стърчащата навън опашка. Само да не умре, само да остане жива докато намери купувач. Прехвърли наум близките пристанища, но не намери подходящо. Вмирисани на пот и риба, пълни с отрепки като него самия. Не, те не можеха да оценят по достойнство такава ценна стока. Къде ли можеше да я продаде по-скъпо?

В брадата на отдавна небръснатото му лице се бяха заплели няколко зелени водорасли. Те игриво танцуваха, развявани от лекия бриз. Под краката му дъските на палубата поскърцваха, докато вълните нежно поклащаха стария кораб в ритъма на някакво забравено танго. На хоризонта облаците се сгъстяваха и вещаеха буря. Далечна светкавица проряза тъмното небе. Човекът най-накрая взе решение и се запъти към щурвала, за да поеме по новия курс. Хвърли последен поглед към пленницата си, просто да увери че е добре.

– Пусни ме! – помолиха тъжно очите й.

– Във водата! – плесна нетърпеливо опашката й.

Той гледаше ръцете си някъде много отдалече. Беше неволен зрител на някакъв глупав черно-бял филм за стар морски вълк, уловил русалка. Видя как рибарят с мъка избута коритото до борда на лодката си и го обърна в разпенените от кила вълни. Когато едрото тяло се изви в синьо-зелена дъга и изчезна под водата, той все още гледаше недоумяващо.

После разбра. Тя го беше измамила. Русалката някак го беше хипнотизирала, за да го накара да я пусне. Цялото мечтано богатство се беше изплъзнало между пръстите му. Той с изненада установи, че не чувстваше гняв. Заля го някаква странна, непозната топлина. Започна като малка топка в стомаха, след това бавно се разпростря из цялото му тяло. Премина през тесните криволичещи улички на съзнанието му, прогонвайки на далеч алчността и омразата. И остави след себе окъпани от майски дъжд булеварди. За пръв път осъзнаваше, че досегът с красивото имаше силата да променя хората. Беше променил него. Беше го направил богат. Беше му показал Доброто, дремещо свито на кълбо някъде дълбоко в него. А от това по-голямо съкровище нямаше…

Замечтано въздъхна, и почувства как соленият морски въздух изпълни дробовете му с копнежи по далечни страни и непознати хора. Помаха за сбогом след русалката, притиснал ръка към сърцето си. Там, където бе останал прощалният й подарък. И в сумрака на надигащата се буря му се стори, че една малка ръка му махна в отговор.

• Spisanie.to дава възможност на млади автори да публикуват художествени текстове, свържете се с нас.

Кръстю Мушкаров

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?
  • Добави свой отговор