Фридрих Шилер: Гласовете би трябвало да се претеглят…

Фридрих Шилер е живял и творил преди повече от 200 години и е останал в историята на литературата като автор, в чието творчество основно място заемат темите за красотата, доброто и истината. Тези теми обаче са актуални и 200 години по-късно.

Поет, драматург, философ и историк, основоположник на немския класицизъм, Шилер създава много на брой и разнообразни по жанр и стил произведения. Той е един от четиримата ваймарски класици, наред с Гьоте, Виланд и Хердер. И до днес се четат негови книги и се играят постановките „Разбойниците“ и „Коварство и любов“.

Роден в малкото градче Марбах, Вюртемберг, Германия, син на военен лекар, бъдещият класик на немската литература израства в бедност, в многодетно семейство – има пет сестри. В ранните си години посещава латинско училище, но скоро получава възможността да учи в елитно военно училище, където последователно следва право и медицина. Там чете трудове на Гьоте и, трупайки опит и вдъхновение като последовател на литературното направление „Бурни устреми“, след известно време написва първата си пиеса, която остава може би най-емблематичната за него – гражданската драма „Разбойници“.

След премиерата й в Манхайм, въпреки положителния отзвук, Шилер е арестуван и получава забрана да пише. Това го принуждава да избяга – първо в Лайпциг, после в Дрезден, докато най-накрая се установява във Ваймар. Там той се отдава на изучаване на древногръцката литература, от която е силно впечатлен. Запознава се и с Гьоте, което впоследствие ще окаже огромно влияние върху творческия му и житейски път.

Малко по-късно става преподавател в Йена, запознава се с философията на Имануел Кант и открива в нея сходство със собствените си възгледи.

След десетгодишна практика като професор по история и философия, Шилер се завръща във Ваймар. Скоро след това написва трагедията „Мария Стюарт“. Заедно с Гьоте, основава и прочутия Ваймарски театър. Създават литературно-историческото направление „Ваймарски класицизъм“ и издават заедно списанието „Die Huren“. Свързват ги години сътрудничество и приятелство, които несъмнено оставят своя дълбок отпечатък в творчеството на Шилер.

Шилер написва множество пиеси, като някои от най-популярните са „Вилхелм Тел“, „Дон Карлос“, „Коварство и любов“. В някои от драмите му е застъпена идеята за народа като движеща сила в обществото. В творчеството му личи ясно противопоставяне на аристократичните пориви за власт. То бива еднакво възприемано както в родната му Германия, така и в Италия и Русия.

Поезията също намира своето място в творческия му път. Сред най-популярните му поетически творби се нареждат заглавия като: „Ръкавицата“, „Песен на камбаната“, „Боговете на Гърция“, „Разходка“, „Боят със змея“, „Поезията на живота“.

Любопитен факт е, че неговата „Ода на радостта“, която е част от „Девета симфония“ на Бетховен, днес е официален химн на Европейския съюз.

През Ваймарския си период е силно повлиян от философията на Кант и това личи в доста от произведенията му. В трудовете му намират място вечни теми като красотата и свободата. Развива идеята за „красивата душа“. Едни от най-известните му философски трактати са „Писмо за естетическото възпитание на човека“, „За наивната и сантиментална поезия“. От този период са и драмите му „Валенщайн“, „Орлеанската дева“, „Вилхелм Тел“.

Освен на многобройни произведения, Шилер е автор и на няколко много мъдри мисли, които и днес имат стойност и звучат актуално. Сред тях са: „Човекът играе само там, където е човек в пълното значение на думата и е изцяло човек само там, където играе“, както и „Гласовете би трябвало да се претеглят, а не да се преброяват“.

Наред с творческия талант, Шилер развива и своя потенциал в областта на медицината. Учил медицина в Карлсшуле Щутгарт, получил поста полкови лекар, по-късно той изследва психичните заболявания и е откривател на понятието „трудова терапия“.

Безспорен е приносът на Шилер в областта на литературата, театъра, философията и медицината. Всестранно развитият му талант, съчетан с буден и неуморен ум, е оставил богато културно наследство и основи, върху които да бъде надграждано делото му.