Spisanie.to

Халед Хосейни: А планините ехтяха…

Афганистанският писател Халед Хосейни ни отвежда на едно непринудено пътешествие из човешки съдби, скитане между животa и чувствата на хора с общо минало и кръв, прави ни част от тяхното търсене, от тяхното страдание и свидетели на моментите, когато най-после откриват това, което съзнателно или несъзнателно са търсили цял живот.

Правейки кратка справка с биографията на писателя, установяваме, че голяма част от фактите съвпадат с тези при героите от книгата и това прави историята да звучи още по-лично, а болката в нея – преживяна.

Книгата се състои от отделни истории, всяка от които разкрива елемент от голямата картина, и малко по малко пред очите на читателя пъзелът се подрежда. Авторът прави постоянни скокове във времето – ту се връща назад, за да доразкаже някоя история, ту прескача години напред до настоящия момент, за да продължи там, където по-рано е спрял. Това разчупва историите и държи читателя концентриран, не му позволява да изпусне нишката на разказа.

Наред с изясняването на роднински връзки, в хода на историите се случва и осъзнаване при отделните герои – повечето от тях изживяват душевен катарзис. Обикновено минават през няколко емоционални фази – разтърсващо събитие в живота им ги прави изключително решителни и готови да променят съдбата си, много често ги изпълва с гняв, но постепенно искрата и ентусиазмът у тях угасват и те се гмуркат в рутината на досегашния си живот, изтласквайки спомена за това, което първоначално ги е разтърсило, някъде назад в съзнанието си и потискайки съвестта си. Някои от главните герои в кратките разкази създават впечатлението, че са слаби и нерешителни, че им липсва воля.

От книгата лъха носталгия – по родината (Афганистан), по родния град или село, по семейството, по миналото, по детството, по младостта, но винаги и неизменно по планините. Онези планини, които в представите са винаги някъде в далечината, обгърнати от мъгла, отдалечаващи се към хоризонта. Основни елементи на пейзажа във всяка история са пустинята, облаците прах, планинските вериги. Те създават представата за самотно място, на което героите искат да се завърнат и по което копнеят.

Съдбите им са винаги тъжни и създават усещането за обреченост. Житейските истории, на които ставаме свидетели, ни карат да се замислим за последиците от войните в Афганистан, за неизброимо многото разбити животи, за липсата на бъдеще, за безнадеждността и безверието, за мизерията, нещастието и силата на помощта, за пропастта между спасилите се от войната, заминали на Запад семейства и онези, потърсили убежище в съседни държави, губейки собствеността в родината си, а с нея много често и миналото и идентичността си.

Някои от историите разказват за живота на хуманитарните работници в Афганистан. Това са доброволци, отдадени на работата си, подчинили живота си на каузата. Ставаме свидетели на парадокса, че хуманитарните работници са много по-загрижени и приемат по-лично съдбите на пострадалите от войните и проявяват много повече състрадание от други, афганистанци по кръв, но намерили убежище и по-добър живот далеч от родината си. Те очевидно са се отдалечили от мястото, където са отраснали, не само географски, но и емоционално.

В някои от историите откриваме фрази, които звучат едновременно цинично и реалистично, като:

“Светът не те вижда отвътре, изобщо не се интересува от надежди, мечти, и терзания, които лежат скрити под кожата и костите ти.”

Или:

“Красотата е огромен и незаслужен дар, който се дава произволно, глупашки.”

Обикновено финалът на всяка история представлява развръзка, наситена и интензивна. В някои от разказите краят не е предварително предугаден от читателя, но дори в случаите, където е, отново присъства елементът на изненадата. Всяка отделна история е силна и разтърсваща, отвежда ни в различно кътче на Земята, пуска ни крадешком през задния вход на нечий живот и ни оставя незабелязано да надничаме от там, притаили дъх и надяващи се нещата да се развият в добра посока за нашите герои.

Книгата завършва с това, с което и започва – с история за брат и сестра, за силната връзка между тях и за извървения път към другия. Всичко започва с приказка, която баща им им разказва вечерта преди “голямото пътуване”. Пътуване, което ще ги раздели, нещо, което те не подозират, нито могат да предотвратят. Раздялата между тях е основната линия в цялата книга. Междувременно ставаме свидетели на срещи, преплетени съдби, всяка от които ги приближава повече един към друг и, макар след много години и при не много радостни обстоятелства, двамата най-после се срещат.

Това е една история за брат и сестра, за безграничната любов и близост между тях, за саможертвата, за липсата, която не може да бъде запълнена, за спомена, който е единственото, останало им един от друг, за безпаметността, която намира двамата в най-неподходящите моменти, за опустошителното чувство на празнота, което ги съпътства през целия им живот и не може да бъде компенсирано от други хора, срещи, щастливи моменти – история за липсващите късчета живот.

Анелия Атанасова

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?

Следвай ни в :