Spisanie.to

Човек на име Уве от Фредрик Бакман

Той е типичен мърморко. Няма приятели, не обича да говори с никого, постоянно е намръщен и вечно недоволен. Мрази съседите си. Мрази котките. Мрази съседските котки. Има хронична нетърпимост към деца. Не одобрява начина, по който хората строят домовете си, боядисват оградите си и карат колите си. Не харесва и самите хора. Държи се крайно пренебрежително и грубо, раздразнителен е и най-голямото му желание е всички просто да го оставят на мира. Той е един много сърдит швед, който иска да бъде сам. Той е човек на име Уве и напук на всякаква логика до края на книгата ще се е превърнал в един от най-симпатичните, трогателни и любими образи, които предлага съвременната художествена литература.

59-годишният Уве живее практичен и подреден живот. Събужда се всяка сутрин в шест без петнайсет, отива на разходка, нарича поне един от съседите си некадърник, надувко или идиот, а понякога и трите, след това се прибира обратно в голямата си двуетажната къща и пие кафе. Мръщи се на новините, с които го залива новото хилядолетие през поредния брой на вестника и понякога си спомня с носталгия за миналите дни, когато нещата са му се стрували много по-прости и много по-ясни. Такова е ежедневието на Уве. Или поне това е останало от него след смъртта на съпругата му.

Нервите на шведа са подложени на изпитание, когато в съседната къща се нанася шумно младо семейство с деца, което заплашва да съсипе окончателно изолираната му и самотна рутина. Опитите на вечно недоволния Уве да отблъсне компанията на любвеобилните си нови съседи са колкото комични, толкова и трогателни. Оказва се, че Уве наистина ще оправдае славата си на пълен темерут и грубиян – когато съседът си чупи крака, Уве първи ще го нарече глупак и некадърник. Но Уве е също човекът, който ще го закара до болницата.

Историята е наситена с безброй малки наглед, но огромни по значение подобни случки, които я правят неповторима, жива, истинска. Изключително леката форма на романа и зашеметяващото чувство за хумор на автора не отнемат по никакъв начин от дълбочината, в която сякаш неусетно сме опознали Уве. Страница след страница. Ако в началото сме избързали със заключенията и сме останали с твърдото убеждение, че старият мърморко е просто поредната неприятна и скучна литературна персона, то в следващите няколкостотин страници позорно ще си вземем обратно всичките предразсъдъци един по един. Уве е много повече от това, което е избрал да покаже на света около себе си, и макар че авторът никога не поставя открито един въпрос, той остава забит в съзнанието дълго след като сме оставили книгата и очилата на нощното шкафче.

Колко подобни хора сме срещали ние в живота си? А как сме постъпвали с тях?

Романът не претендира за психологическа насоченост, но някъде между шегите, иронията и сарказма стои неразрешената загадка на човешкия характер, хилядите събития, които са довели до изграждането му като такъв, неминуемата му промяна във времето и запазването на вечните ценности и чисто човешка доброта, въпреки всички промени.

Красивата любовна история в книгата, нежна и ненатрапчива, остава написана между редовете. Уве и съпругата му Соня нямат някаква епична авантюра, наситена с шеметни обрати и неочаквани спиращи дъха развръзки. Двамата са съвсем обикновена двойка. Запознават се, влюбват се, споделят живота си. И това само по себе си вече ги прави необикновени.

Автор на книгата е непознатият по нашите географски ширини Фредрик Бакман. Първоначално Уве се ражда в блога му, където онлайн читателите са толкова впечатлени от образа на забавния и трогателен мърморко, че настояват историята на Уве да бъде издадена и разказана изцяло. „Човек на име Уве“ обаче заслужено привлича вниманието на хиляди любители на книгите и печели огромна популярност не само в родната Швеция, а в цял свят.

Уве е безкрайно далеч от типичния литературен рицар на доброто. Той ще ти обясни в детайли точно колко досаден, глупав и безполезен човек си, как новият век и неговите модерни технологии по никакъв начин не го впечатляват, колко много го дразниш със самото си присъствие и как му се иска най-после всички да го оставят да умре на спокойствие. Той ще смръщи вежди и ще ти подаде ръка без да очаква нещо в замяна и без да иска благодарности, ще си позволява по някоя ненадейна усмивка, толкова неочаквана за другите, колкото и за самия него, ще прибере измръзналата улична котка Досада в дома си и никога няма да обърне гръб на онзи, който има нужда от помощ.

Романът гарантира равни количества сълзи от смях и от мъка, затова ако все още се колебаете как да отговорите на въпроса коя е любимата ви книга, „Човек на име Уве“ притежава всички качества да ви предостави отговор.

„Беше шест без пет сутринта, когато Уве и котката се засякоха за пръв път. Котката на мига изпита болезнена неприязън към Уве. Той отвърна подобаващо на чувствата й.“

„Жената в цветарския магазин го попита какво иска. Той отвърна сопнато, че въпросът е тъп. Тя продава растения, той идва да купи растения, а не обратното.“

„Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот сякаш тя не съществува, а тя често се оказа един от най-силните мотиви за живот.“

„Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.“

„Трябва ти само един лъч светлина, за да прогониш сенките.“

Мира Атмаджова

добави коментар