Spisanie.to

Човек на име Уве от Фредрик Бакман

Той е типичен мърморко. Няма приятели, не обича да говори с никого, постоянно е намръщен и вечно недоволен. Мрази съседите си. Мрази котките. Мрази съседските котки. Има хронична нетърпимост към деца. Не одобрява начина, по който хората строят домовете си, боядисват оградите си и карат колите си. Не харесва и самите хора. Държи се крайно пренебрежително и грубо, раздразнителен е и най-голямото му желание е всички просто да го оставят на мира. Той е един много сърдит швед, който иска да бъде сам. Той е човек на име Уве и напук на всякаква логика до края на книгата ще се е превърнал в един от най-симпатичните, трогателни и любими образи, които предлага съвременната художествена литература.

59-годишният Уве живее практичен и подреден живот. Събужда се всяка сутрин в шест без петнайсет, отива на разходка, нарича поне един от съседите си некадърник, надувко или идиот, а понякога и трите, след това се прибира обратно в голямата си двуетажната къща и пие кафе. Мръщи се на новините, с които го залива новото хилядолетие през поредния брой на вестника и понякога си спомня с носталгия за миналите дни, когато нещата са му се стрували много по-прости и много по-ясни. Такова е ежедневието на Уве. Или поне това е останало от него след смъртта на съпругата му.

Нервите на шведа са подложени на изпитание, когато в съседната къща се нанася шумно младо семейство с деца, което заплашва да съсипе окончателно изолираната му и самотна рутина. Опитите на вечно недоволния Уве да отблъсне компанията на любвеобилните си нови съседи са колкото комични, толкова и трогателни. Оказва се, че Уве наистина ще оправдае славата си на пълен темерут и грубиян – когато съседът си чупи крака, Уве първи ще го нарече глупак и некадърник. Но Уве е също човекът, който ще го закара до болницата.

Историята е наситена с безброй малки наглед, но огромни по значение подобни случки, които я правят неповторима, жива, истинска. Изключително леката форма на романа и зашеметяващото чувство за хумор на автора не отнемат по никакъв начин от дълбочината, в която сякаш неусетно сме опознали Уве. Страница след страница. Ако в началото сме избързали със заключенията и сме останали с твърдото убеждение, че старият мърморко е просто поредната неприятна и скучна литературна персона, то в следващите няколкостотин страници позорно ще си вземем обратно всичките предразсъдъци един по един. Уве е много повече от това, което е избрал да покаже на света около себе си, и макар че авторът никога не поставя открито един въпрос, той остава забит в съзнанието дълго след като сме оставили книгата и очилата на нощното шкафче.

Колко подобни хора сме срещали ние в живота си? А как сме постъпвали с тях?

Романът не претендира за психологическа насоченост, но някъде между шегите, иронията и сарказма стои неразрешената загадка на човешкия характер, хилядите събития, които са довели до изграждането му като такъв, неминуемата му промяна във времето и запазването на вечните ценности и чисто човешка доброта, въпреки всички промени.

Красивата любовна история в книгата, нежна и ненатрапчива, остава написана между редовете. Уве и съпругата му Соня нямат някаква епична авантюра, наситена с шеметни обрати и неочаквани спиращи дъха развръзки. Двамата са съвсем обикновена двойка. Запознават се, влюбват се, споделят живота си. И това само по себе си вече ги прави необикновени.

Автор на книгата е непознатият по нашите географски ширини Фредрик Бакман. Първоначално Уве се ражда в блога му, където онлайн читателите са толкова впечатлени от образа на забавния и трогателен мърморко, че настояват историята на Уве да бъде издадена и разказана изцяло. “Човек на име Уве” обаче заслужено привлича вниманието на хиляди любители на книгите и печели огромна популярност не само в родната Швеция, а в цял свят.

Уве е безкрайно далеч от типичния литературен рицар на доброто. Той ще ти обясни в детайли точно колко досаден, глупав и безполезен човек си, как новият век и неговите модерни технологии по никакъв начин не го впечатляват, колко много го дразниш със самото си присъствие и как му се иска най-после всички да го оставят да умре на спокойствие. Той ще смръщи вежди и ще ти подаде ръка без да очаква нещо в замяна и без да иска благодарности, ще си позволява по някоя ненадейна усмивка, толкова неочаквана за другите, колкото и за самия него, ще прибере измръзналата улична котка Досада в дома си и никога няма да обърне гръб на онзи, който има нужда от помощ.

Романът гарантира равни количества сълзи от смях и от мъка, затова ако все още се колебаете как да отговорите на въпроса коя е любимата ви книга, “Човек на име Уве” притежава всички качества да ви предостави отговор.

“Беше шест без пет сутринта, когато Уве и котката се засякоха за пръв път. Котката на мига изпита болезнена неприязън към Уве. Той отвърна подобаващо на чувствата й.”

“Жената в цветарския магазин го попита какво иска. Той отвърна сопнато, че въпросът е тъп. Тя продава растения, той идва да купи растения, а не обратното.”

“Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот сякаш тя не съществува, а тя често се оказа един от най-силните мотиви за живот.”

“Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.”

“Трябва ти само един лъч светлина, за да прогониш сенките.”

Мира Атмаджова

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?

Следвай ни в :