451 градуса по Фаренхайт – за любовта към книгите и живота

„Любовта е в центъра на вашия живот. Нещата, които правите, трябва да са нещата, които обичате.“

Как може да се опише вдъхновението? Като стар приятел, като приказка за лека нощ или като повей, долитащ от страниците на някоя книга? Истината е, че то има много имена. Едно от най-значителните, леко чудати и в същото време неописуемо влюбени в живота, е това на Рей Бредбъри. Разказвачът на приказки, събирачът на истории и властелинът на метафората, който завладява сърцата ни с красотата на словото си.

Всичко започва от онова място, приютило в себе си духът на времето, а именно библиотеката, на чиито рафтове книгите намират своя дом, утеха и спасение. Седемгодишният бъдещ писател открива там магията на четенето, с чиято помощ преминава през светове и епохи, за да развие въображението си и да събуди спящия талант у себе си.

„Библиотеките са хората, които са написали всички тези книги. Отваряш книгата и се взираш в огледала, но това вече не си ти, ти си Чарлс Дикенс или Шекспир. Откриваш автора, който може да те преведе през тъмнината. Отиваш в библиотеката и откриваш себе си.“

След като на 12-годишна възраст младият автор разбира, че е жив, той размишлява над възможностите да запази това състояние завинаги. Отговорът му прошепват книгите. „Може би мога да живея вечно, ако стана писател.“ И така близо 80 години той не престава да пише всеки ден и да се влюбва постоянно в книгите. Те са негови спътници и най-верния му приятел, особено когато няма финансовата възможност да отиде в колеж и се налага да се самообразова.

В библиотеката писателят успява да „помирише праха на времето“, да се поучи от историята и да се докосне до живота, до онзи необикновения, който, макар и затворен между две корици, носи повече очарование и сила, отколкото този около нас.

„Ако нямаш книги и възможността да ги четеш, не би могъл да бъдеш част от никоя цивилизация, от никоя демокрация.“

Тези хартиени съкровищници са за Бредбъри най-голямото богатство на човечеството. Когато е на 15 години, той става свидетел на изгарянето им – Хитлер унищожава книжните тела бавно и мъчително, опожарявайки ги на площада в Берлин. Разбира за подобни практики в Китай, за тайното горене на книги в Русия, припомня си гласа на изгорените свитъци от Александрийската библиотека. „След като се е случило там, може да се случи навсякъде и моите герои ще бъдат убити.“

Така решава да напише своя единствен роман в сферата на научната фантастика – „451 градуса по Фаренхайт“, попадащ в графата: антиутопии.

Това е творба, посветена на книгите и тематично излязла на бял свят от мазето на библиотека. 50 000 думи живот, красота и любов, написани за 9 дни и струващи му само 10 долара (такса за пишещата машина). Роман, който учи, вдъхновява, разтърсва и зашеметява читателите. Метафоричен разказ за едно ужасяващо бъдеще, поднесен с най-красивите думи от приказния майстор на словото.

Бредбъри ни устройва романтична среща със своите герои. Гай Монтег е пожарникар, чиято главна задача е да изгаря книги, да прекършва спомени, да разпалва човешките съдби, в едно общество, което презира литературата и намира утеха в технологиите.

„За него беше наслаждение да опожарява. Особено наслаждение му доставяше да гледа как огънят поглъща, почерня, променя вещите.“

Главната тема на романа са технологиите и отчуждението между хората. На тях е налагана цензура, но те самите се примиряват, спират да обичат книгите, плашат се от тяхната сила и предпочитат удобството на телевизията и безсмисленото забавление, което не води до нищо друго, освен до едно безцелно съществуване.

Докато в живота на пожарникаря не се появява Кларис Маккелън – едно „седемнадесетгодишно и побъркано момиче“, което обича да „стоя будна цяла нощ, разхождам се и чакам да видя как ще изгрее слънцето.“ Тя е олицетворение на самия писател и показва на Монтег битието, което ти позволява да мислиш и те изважда от скучното и опасно поле на простото съществуване. Където арестуват хората, защото ходят пеша, децата избиват сами себе си, за да си доставят някаква извратена краткотрайна радост, а съпругите са безчувствени домакини, които не се интересуват от семейството си, а единствено от големите колкото стени телевизори, които ги обграждат и „развличат“ през по-голямата част от времето.

Момичето образова Монтег и го привлича с едно необикновено качество – че тя наистина е жива:

„Колко много приличаше лицето й на огледало! Просто невероятно! Колцина са онези, които могат да отразят собствената ти светлина? Хората по-често приличат на… Той потърси сравнение и го намери в своята професия — на факли, които силно пламтят, докато изтлеят. Колко рядко лицата на другите възприемат от теб собствения ти израз, съкровените ти и трепетни мисли и ги отразяват обратно върху теб?“

Разтърсен от въпроса й дали наистина е щастлив, героят проявява най-важното, което липсва на това антиутопично общество – започва да мисли, да се съмнява, да чувства.

„Но, знаеш ли, ние никога не задаваме въпроси, или поне повечето от нас не задават никакви въпроси; просто ти набиват отговорите един след друг.“ – чрез тези думи на Кларис авторът разкрива културното разсейване, което медиите оказват. Посредством телевизията хората бягат от мислите, чувствата, от живота си.

Повратната точка за главния герой идва, когато една жена е готова да умре, но да не се раздели с книгите си:

„Замислих се и за книгите. И за пръв път разбрах, че зад всяка от тези книги стои човек. Някакъв човек ги е съчинил. Някакъв човек дълго се е трудил, за да ги напише черно на бяло. А тази мисъл никога преди не ми беше идвала наум. — Той стана от леглото. — Някакъв човек може би е посветил целия си живот, за да запише някои от своите мисли, след като дълго е проучвал и света, и живота, и ето, идвам аз — бум! — и за две минути всичко е свършено.“

Мислите на пожарникаря са разбъркани от разговорите с неговия шеф, който опитва да го убеди, че животът е низ от удоволствия и консумацията им, че книгите са вредни плевели, които трябва да бъдат изкоренени, преди да са посели семето на злото. Чрез неговите думи Бредбъри описва много точно съдбата на хората, които сякаш сами са изключили душевността си: „Това не стана по нареждане на правителството. То не започна с някакви постановления, изявления или цензура — не! Слава богу, техниката, масовата реклама и влиянието на всички тези групички свършиха цялата работа.“

„Не ги храни с такива неразбираеми неща като философия или социология, от които да започнат да правят обобщения. Това води до меланхолия.“

„Десет минути след смъртта си човек се превръща в купчинка черни прашинки. Защо ще си играеш със софизми по надгробни плочи. Забрави мъртвите. Изгаряй всичко без остатък. Огънят блести и почиства.“

Другите учители на Монтег са Фейбър – бивш професор по английски език, и група от хора, които наизустяват книги в главите си, за да не бъдат тези съкровища за света навеки изгубени. Те му разкриват ценни уроци, предадени чрез невероятното умение на автора да си служи с метафората:

„Магическото се крие само в онова, което книгите казват, в начина, по който те съшиват една о друга отделните части на вселената, така че тя да ни изглежда като нещо цяло.“

„Книгите показват порите по лицето на живота. Хората, които обичат спокойствието, искат да виждат само лица, изваяни от восък, лица без пори, без коси, без израз.“

„Но прекрасното в човека е това, че той никога не се обезсърчава, никога не му омръзва да започне нещо отначало, когато знае, че то е много важно и заслужава да се направи.“

„Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях.“

И докато главният герои се бори, за да намери истина и просвещение, за да се почувства жив, целият живот е застрашен от бомбардировачите и атомните войни, които се водят. „Може би книгите поне наполовина ще ни измъкнат от това неведение. Може би те ще ни попречат да повтаряме същите проклети и налудничави грешки!“

„Ние помним. Само така с течение на времето ще победим. И някой ден ние толкова много ще си спомняме, че ще създадем най-големия екскаватор, ще изкопаем най-големия гроб в историята, ще натикаме в него войната и ще я заровим веднъж завинаги.“

Книгата „451 градуса по Фаренхайт“ е един голям цитат от 140 страници, който следва максимата на писателя: „Мога да науча хората, че наистина са живи.“ И го прави чрез историите си, които тайно ни нашепват:

„Въображението трябва да бъде център на живота ти. Застани на ръба на скалата, скочи и си направи крила по пътя надолу.“