Дон Фидел

За майка ми споменът за Фидел Кастро е свързан с една обица и раздрано ухо.

През 1972 г. кубинският лидер идва във Варна и жителите на града го приветстват при преминаването му по най-дългия булевард- „Карл Маркс“ (дн. „Владислав Варненчик“). Съвсем естествено,  моето семейство се отчита с присъствие на ВИП събитието от епохата на соца, което, между впрочем, е част от поредица визити на лидерите на света през 70-те в морския град. Та по този начин маман, заедно с леля са успели да видят и иранския шах.

Някога морската столица на България беше и културна такава. За съжаление, вече е по-различно – безпризорни кучета и хора, липса на улично осветление, а през последните дни и на вода, заради спукания водопровод, изграден също през 70-те са част пейзажа на мястото, където съм родена. Но да се върнем на Кастро, докато бърза да зърне генерала, майка си закача обицата и си раздира ухото, но изживяването, а после споменът от срещата си остават приятни, незаменими, ярки.

За един нейн връстник, с когото се запознах в с. Никюп, докато бях на разкопки там, Фидел е спомен от детството. Симеон днес е на около 50, син на капитан от БМФ, който вече е покойник, разбира се. Бащата взима сина си при един рейсовете и така хлапето се озовава в Хавана. Посещава лунапаркове, каквито в Източния лагер тогава няма, опитва всякакви местни сладкиши и малко ром, без това не може да се мине, качва се на американските автомобили, внасяни на Острова на свободата още при управлението на Фулгенсио Батиста, днес антики на половин век, че и малко отгоре и си прекарва приятно доста дълго време.

Капитанът остава няколко години в Куба, като част от наземното командване на местния флот, а момчето му се забавлява, докато учи испански и се адаптира към тамошния начин на живот. Приказката свършва с изтичането на подписания договор за работа. Семейството се завръща в България, където го очакват само нещастия. Симеон изкарва много тежка казарма, не успява да завърши висшето си образование, но все пак изпросва по някоя скромна службичка, за да се изхранва. Жени се, раждат му се две деца, които не е в състояние да издържа, докато се образоват.

Сигурно от БКП са си казали, че изживените приятни мигове в Куба му стигат за цял живот и са го натиснали надолу, както обикновено комунистите правят с всеки, който им пречи. Или разочарован от родната действителност, силно контрастираща със скромния, но безгрижен начин на живот в Хавана сам е провалил живота си, това не знам. В момента, нашият герой е косач и овчар в търновско и съжалява, че не е останал навън, извън БГ.

А днес Дон Фидел е баща на 10-тина деца от различни майки и не е нито президент, нито премиер на страната си, но никога няма да усети и частица от несгодите на българина, който го е виждал на няколко пъти на живо, по време на простоя си на острова. За 49-те си години начело на държавата Фидел Алехандро Кастро Рус успя да вдигне жизнения стандарт на народа си, да го образова прилично и да му осигури спокойствие и сигурност, придобивки, които ние изгубихме през последните две десетилетия, заради овчата си примиреност.

На 13-август кубинският лидер ще навърши 86 години. На него пожелавам да се порадва още малко на живота, в добро здраве, а на нас – да се роди поне един българин с качествата на Фидел Кастро: борбеност, непримиримост, чувство за отговорност и дълг към родината, висок критерий при отсяването на правдата от неправдата. Само тогава хората със съдбата на Симеон ще бъдат сведени почти до нула, а ние ще се гордеем, че сме българи. Дотогава, може би, Куба е прекрасно място за емигрантски живот. Пожелавам си я!