За Платон, любовта и сродните души

На колко от вас се е случвало да си кажете: „Няма любов!“, „Любовта е за глупаци!“, „Не ми е нужна любов, за да съм щастлив/а!“? След поредното разочарование изблици като тези не просто са характерни – те са си направо клише. Следваща фаза: питате се къде е правилният човек и има ли изобщо такъв? Дали си струва да вярваме в „сродната душа“ – някой, когото търсим, защото се нуждаем от него, без да можем да обясним по какви причини. Който просто знаем, че ни допълва, както знаем, че липсата му ни носи празнота. Изобщо можем ли да си обясним любовта? Нека опитаме, като се позовем на древни, но уважавани източници.

За целта трябва да се върнем назад във времето и да видим какво ще ни разкаже Платон, един от най-известните древногръцки философи. Интересен и запомнящ се е неговият диалог „Пир“ (или „Пирът“), в който участниците водят полемика относно същността на любовта, любовното чувство и силата на Ерос. Изложението на Аристофан (прочут комедиограф) е следното:

Най-напред е имало три човешки рода, а не само мъжки и женски, както сега. Имало е и трети, андрогинен род (мъжко-женски), който съчетавал в себе си черти от другите два: объл гръб, четири ръце и четири крака, две лица върху кръгъл врат, напълно еднакви, но разположени в противоположни посоки. Ушите им също били четири, а половите им органи – два.

Мъжкият род произхождал от Слънцето, женският от Земята, а андрогинният – от Луната, понеже тя има общо и със Слънцето, и със Земята. Представителите на мъжко-женския род се отличавали с особена сила и храброст, имали големи амбиции и били заплаха за боговете. Затова те се събрали на съвет, на който Зевс решил, че, неможейки да ги унищожи, поне трябва да ги направи по-слаби и уязвими. Стигнал до идеята, че трябва да ги раздели на две половини, а ако продължат да безчинстват – на още две. Така се получили двата рода, които имаме днес.

Природата обаче се оказала по-силен фактор и двете разсечени половини започнали да копнеят да се съберат отново в едно. Разделени и пръснати по различни посоки на света, те не спирали да се търсят, за да постигнат това единение. А когато се намирали, те се обгръщали с ръце и се сплитали взаимно, стремейки се да се сраснат. Когато били разделени, загивали от глад, защото не искали да вършат нищо една без друга…

„Така че безсъмнено от това далечно време е внедрена у хората любовта един към друг — тя събира нашата първична природа, стремейки се да направи от две тела едно и да излекува човешката природа.„(Платон – „Пирът“)

Жаждата и стремежът да се възстанови тази цялостност носи названието любов. Както сами се убедихме, тя е стара като света и по каквито и начини да бъде описана – тя си остава една и съща.

Не е нужно да приемаме буквално теорията на Аристофан от Платоновия диалог, за да вярваме в чудото, наречено „сродна душа“. Но е истина, че всеки човек има нужда да вярва в нещо по-голямо от самия него, нещо надхвърлящо логиката и битовизма на реалността. Вярата в чудеса, в неща, които не зависят от нас, ни дава сили и упование да се борим в живота и да знаем, че ни чака нещо добро. И ако приемем, че някъде там е нашата друга „половина“, че тя ни е била отнета несправедливо и че тя също се стреми към нас, както ние към нея, то ние ще живеем с една красива надежда, че някой ден ще се съберем с нея и ще възстановим единството, което някога е било.

Може да отнеме време, но сродните души ще се намерят. Те никога не биха се подминали, нито е нужно някой да им посочи, че са такива. Срещнат ли се, рано или късно, те сами го разбират. И няма значение дали са от един и същ род, или от противоположен – и това е идея от диалога на Платон. Тук се намесва човешката природа. Тя надделява и търси своето. Затова няма как сами да изберем сродната си душа – тя е предопределена от нещо, което е по-силно от нас. То е част от нас, но и над нас – нашата природа. И за да постигнем търсената хармония, ние сме длъжни да й се подчиним.

Колкото по-рано срещнем сродната си душа, нашата друга „половина“, толкова по-големи късметлии сме. Любовта е това, което допълва нашата същност, както нищо друго не може да го направи. Може да сме постигнали всичко, към което сме се стремили, но без нея пак ще сме като половин човек. Човек, който се лута в празнотата на собствените си успехи, защото няма с кого да ги сподели. Защото заедно с „другата си половина“ ставаме по-силни, по-уверени и можем да се изпъчим дори срещу боговете, ако заплашат отново да ни разделят.

Нима това не е най-красивият мит, в който си струва да вярваме?…