Spisanie.to

Малкият човек и големият град

Поглъщащ. Похищаващ. Обезличаващ. Малко чужд. Или малко свой. Хаотичен и провокиращ. Понякога плашещ и объркващ. Опасен и толкова привлекателен в своята порочност, че просто оставаш.

Просто решаваш да бъдеш една малка част, едно парченце от трудния пъзел на големия град, криещ дълбоко тайните на своите безбройни жители. Криещ и твоята тайна някъде дълбоко, някъде в дълбините на туптящото си урбанистично сърце.

Спомняш ли си първия ден, в който пристигна тук, в столицата? Беше толкова отдавна, нали? А помниш ли мечтите, с които нахлу в тази зона на невъзможни за изброяване възможности, в пространството на ужасно много шансове? „Помниш ли, помниш ли…“

А родният ти дом? Липсва ли ти? Не можеш да отречеш осезаемото присъствие на носталгията в душата си (не се опитвай, познавам до болка усещането да си далеч от дома си). Какво търсеше, идвайки в София? Спасение. Бягство. Поглеждам огромната навалица от хора, тълпящи се по пешеходната пътека в очакване на зелената светлина от светофара – забързани, измръзнали, толкова различни… всякакви.

И толкова опасно близки в своето отчуждение, че едва ли  не образите им се сливат в пъстър калейдоскоп, размиващ цветовете. Да, вече липсва зеленото. И червеното. Смесват се, преливат един в друг, за да се изгубят, за да се обезличат. Почти. За да бъдат сиви. Наистина бялото и черното вече не съществуват. „Всичко се случва в гамата на сивото“, както казваше един от лекторите ми. И с право.

Сърдито звучащи клаксони допълват и без това твърде шумната обстановка, перфектно обогатена от непрестанно летящи превозни средства. Бързащи. Пестящи време. С всички сили днес се опитваме да пестим време. Замислям се как е възможно да влагаш неимоверни усилия в дяволския си стремеж да спестиш нещо, което дори не е твое, с което не разполагаш (а и не би могъл да разполагаш). Осъзнавайки глупостта на вечно бързащия човек, отново се вглеждам в тълпата пред мен. Какво ли кара тези хора с див стремеж да се впускат решително в столицата?

Безспорно някои идват просто защото няма къде другаде да останат-в търсене на себе си, в търсене на новото. И в очакване. В едно напрегнато и до крайна изнемога изнервящо очакване (на светофара, на спирката, в магазина… навсякъде). Да, в София има място за всички-за отчаяните, неразбраните, самотните, лудите. Има място за влюбените и за търсещите любов. Както и за предлагащите любов.

Избирайки сами точно какви да бъдем, получаваме възможността да проявим себе си, самоосъществявайки се в големия град, изпъквайки сред тълпата. Или… възползваме се от шанса да бъдем каквито пожелаем – по-успяващи, по-хитри, по-дръзки, бягайки от собственото си лице, отдалечавайки се от своята истинска същност (впрочем, помним ли каква е тя и познавали ли сме я някога изобщо). Може би. Твърде отдавна.

Живеем врата до врата, споделяйки асансьора, пейките пред блока и паркчето, а дори не знаем имената си. Явно не сме си нужни и вероятно можем един без друг? В големия град не се доверяваме. В големия град непрестанно се страхуваме. От близостта. От идеята да покажем лицето си, да се разкрием. А може би просто ни е срам да свалим маските си и да осъзнаем колко малки хора сме всъщност – незначими, непознати, необичащи се, ненужни един на друг. И въпреки всичко свързани в своето безсилие и болезнено безразличие, обединени в отчаянието и болките си, в сходните си съдби.

Пресичам пешеходната пътека. Бързо. Студено е. Треперя. Усещам ледените ръце на зимата по цялото си тяло. Хапеща, поглъщаща.

-Бързате ли?-спира ме съвсем обикновена старица, облечена в сиво – Да пием по чай? – предлага, сканирайки ме с мътните си очи.

Бързам ли? Днес не.

Днес бързат единствено малките хора.

Христина Маджарова

добави коментар

Анкета

Къде морето е идеално за почивка?

Реклама

Следвай ни в :