Материализмът и идеализмът в България

Вървях по прашни софийските улици, и се чудех къде да се скрия от парещите лъчи на жаркото юнско слънце, за да мога необезпокояван да прочета някоя и друга страница от книгата, която наскоро си бях взел.

Изведнъж ме озари гениалната идея да отида на някое прохладно местенце, което да не бъда с климатик, а някъде сред природата, но в това отношение тук в София сме доста ограничени от към природни ресурси и затова ще трябва да се примиря с някой парк. Веднага се насочих към Южния парк, и докато наум преговарях събитията, които се бяха случили досега в книгата вече се бях озовал там.

Търсех някоя удобна и разположена на достатъчно сенчесто, и отдалечено място пейка, за да мога да се скрия от любопитните погледи на тълпата, оставайки насаме с една от любимите ми книга на Оскар Уайлд.

Пообиколих малко и на края намерих моят Рай на земята точно това, от което имах нужда в момента – малко усамотение. Седнах, отпуснах се, изгоних всички ненужни мисли от съзнанието си и започнах да прелиствам страниците една след друга, наслаждавайки се на всяко изречение. Но изведнъж се чу нещо, сякаш тишината наоколо бе озвучена от някакво буботене, и вниманието ми веднага се насочи към мястото откъдето произлизаше шумът.

Тогава погледнах, а срещу мен на една пейка седяха две човечета, разтърках очите си с мисълта, че просто ми се е привидяло, но не там наистина седяха две мънички фигурки, приличащи досущ на онези малки човеченца от анимационните филми. Те изглеждаха странно едното беше цялото зеленото – точно като цвета на парите, а пък другото цялото бяло точно като истинските ангели. Двете мъничета спореха за нещо, но едва долавях думите им. Затова реших просто да се приближа, и да чуя за какво говореха точно.

Зеленото мъниче се беше изправило до пейката и дръжаше нещо като реч, реч, която ни е позната до болка от нашите управници, то се опитваше да убеди друго мъничко човече, че най – важното нещо в живота и света – е материалното. Думите му бяха толкова вулгарни, но в тях имаше много истина. Това човече каза неща, които всеки мисли, но никой няма смелостта да изрече.

„Аз съм материализмът и не ме е срам да кажа истинското си име. Сега съм тук, за да ти кажа истината, която всички знаят, но доста умело прикриват, за да не разочароват теб – идеализма. Аз владея всичко и всички в този алчен и фалшив свят, а тези глупаци хората ми се кланят като на един истински бог, защото благодарение на мен те утоляват непрестанната си жажда за пари и власт, а аз точно както един истински ангел им давам онова, което искат, без да знаят колко много им вземам всъщност – и тази игра наистина ми харесва. Всеки човек в този свят е подвластен на материалното, защото това е в кръвта им. Точно както вампирите се нуждаят от кръв, за да бъдат сити, така и хората се нуждаят от пари, за да задоволят огромното си его. Дори онези, които толкова умело го отричат, защото се били посветили на някакъв си – идеал. Няма някой, който не може да бъде съблазнен и който може да устой на всички изкушения, които предлагам аз. Но не в случая не жалкия съм аз, а хората, които са толкова евтини. За няколко хиляди и малко власт биха продали дори себе си, и те го правят. И не аз съм дяволът, а те тези, които казват, че не се интересуват от мен, залъгвайки само и единствено себе си. Парите са нещо първично, а в хората, то винаги взема връх пред духовното. Така че аз печеля, а ти губиш. „

След тази реч, която не бе продължила повече от две – три минути, погледнах малкото бяло човече, чиито очи бяха плувнали в сълзи. То осъзнаваше болезнено, истинността на тези думи и несъвършенството на човешката природа, но все пак намери сили да защити хората. То се изправи, погледна нъкъде в далечината и заговори.

„Да, хората не са идеални, но тук има нещо друго по-важно, че те постоянно се стремят да достигнат идеала. И ти изглежда не си прав, защото не познаваш добре цялата човешката природа, а само онази първична част от нея. Тази природа е един много сложен апарат, който функционира постоянно, благодарение на идеала, към който хората се стремят. Всеки един от тях се стреми към съвършенството по един или друг начин. В тях може да взема връх първичното, когато не знаят какво точно желаят, но не и когато се стремят към конкретно нещо или някого. Тогава те са готови на всичко на кардинални промени, на големи лишения и всичко това в името на идеала. Не знам дали изобщо съществува някакво идеално същество, всеки възприема идеала по свой собствен начин, няма такава максима, която да казва от какво точно се състой идеалът, защото истинският идеал е онзи, който сам си изградил в съзнанието си, борейки се непрекъснато за неговото осъществяване.“

След втората реч бях толкова изумен, че не знаех какво да кажа дори забравих да погледна зеленото мъниче, което бе станало от пейката, противопоставайки се на думите. Тогава идеализмът му каза: „Може да съдиш някого, ако ти си безгрешен.„

Изведнъж нещо иззвъня точно, както звъни будилникът ми, за момент се стреснах, но след малко се опомних, погледнах наоколо и какво да видя, бях в леглото си, а около мен нямаше нито човечета, нито парк, а само купчина листа и книги, които ме бяха покрили целия. О, не всичко това е било сън! Днес просто имам изпит по журналистика, и закъснявам!