Spisanie.to

Поредният – Първа част

Поредната скучна вечер. Поредният бар. И поредната чаша. Все едно ми е какво пия, просто решавам, че точно сега престоят ми у дома би бил твърде пагубен за психическото ми състояние. Ето защо съм тук-в един столичен бар, анонимен и безличен, точно като безбройните му посетители, преминаващи като на кинолента, за да изчезнат отново, без да са оставили смислена диря след себе си (с изключение на празните чаши и препълнените с фасове пепелници).

Поредната доза самота. Ударна. Питам се колко още мога да понеса преди да приключа фатално? С насмешка отпивам от горчивата течност (май беше уиски) и си давам сметка колко жалка изглеждам отстрани – млада жена, стояща на бара в петък вечер. Клиширан образ, определено. Съвсем ясно долавям горящите от злобни пламъчета женски погледи, до болка убедени, че всъщност съм на лов – за поредния господин или… за техен огромен ужас се намирам в неподходящия момент на още по-неподходящото място, появила се, за да разсейвам партньора им и вероятно да им го отмъкна. Глупачки! В момента последната ми грижа е флиртът. Но милите дами няма как да знаят това. Както и да е. Продължавам да се взирам със студено безразличие в неопределена точка от изпълненото с много порочност пространство, опитвайки се да проумея защо винаги отъждествявам скуката със самотата. Не, не ми е скучно. Самотно ми е. И защо толкова яростно ненавиждам това проклето понятие, каращо ме да се чувствам като една излишна и незабележима част от и без друго прекалено трудния за проумяване свят.

Поредната провалена среща. Александър отново отказа да се видим. Не помня за кой ли път вече. За пореден. Без значение е. Важното е, че проклетото усещане за изоставеност не престава да ме преследва въпреки неимоверните усилия, които полагам, за да му се изплъзна. Но дори и в претъпкания бар, гъмжащ от разни хубавици, преследващи своя страстно желан любим, и от мутренски изглеждащи господа, не успявам да избягам от самотата. Явно е решила, че ще си играем на криеница. И е доста добър преследвач, признавам. Е, предавам се.

Изморих се до безкрайност да бягам от действителността, отказвайки да приема, че Александър просто не желае да бъдем заедно. Или просто… му е все тая (което по мое мнение е дори още по-противно). Апатията постепенно ме завладява и с благодарност се усмихвам на себе си. Притъпените сетива понякога могат да лекуват. Жалко, че действието им е като на болкоуспокояващите – временно отстраняващи проклетата болка. А утре? Ще се събудя отново с надеждата пак да видя Александър (този дяволски мъж) и просто да поговорим. Много ли искам? Не. Скромна съм в желанията си.

Заслушвам се в прекрасния глас на Адел, изпълващ тъмния бар и придаващ му известна доза изтънченост. И отново осъзнавам колко далечно и чуждо ми е всичко наоколо – забързаните сервитьори, шумните посетители…

– Самотна вечер, а? – плътен мъжки глас ме откъсва от тягостните ми размишления.

Заключавайки, че е поредният сваляч, решил да „опита късмета си“ със самотната жена на бара, го поглеждам недружелюбно. Явно разбрал, че е нежелан, замълчава за момент. За да се приготви за следващия си опит:

– Предпочитате да мълчите, ясно. Сега сигурно ще ми кажете, че избягвате да разговаряте с непознати. Или… че очаквате приятеля си. Познах ли?

– Не е нужно да Ви казвам каквото и да било. Но да, очаквам приятеля си. – прибягвам до грубата лъжа с надеждата да се измъкна по-лесно. Но той явно е от настоятелните.

– Очаквате приятеля си? Хубаво. Но мина повече от половин час, откакто Ви наблюдавам.

Проклятие! Изключително много мразя подобни словесни игрички, на които Александър е истински бог.

– Ако наистина толкова много досаждам, ще си отида. Няма проблеми. – продължава той. – Но просто исках да поговоря с някого. Забравил съм, че жените в днешно време са или твърде лесни, или прекалено недоверчиви. Страхуват се. И с право. Изморени от лъжи и разочарования, желаят да се предпазят от поредното.

Едва сега успявам да го разгледам отблизо – на около тридесет и пет години, с приятни черти, може би твърде дръзки. И с открит поглед (вероятно очите му са кафяви, но не съм съвсем сигурна, тъй като приглушеното осветление пречи на невинното ми женско изследване).

– Може би просто желаят да избегнат поредния флирт. – успявам чудесно да се впиша в провокиращия му тон. Видимо доволен, че все пак „проговорих“, отвръща:

– Може би. Защото са изморени от толкова много фалшиви любови.

Определено зрял и добре изглеждащ мъж в бар, говорещ интелигентно за чувства, е рядко срещано явление.

– Или сте много добър сваляч, или сте много наранен. – стигам да заветното заключение и отпивам от чашата си.

– Или и двете – усмихва се с едва доловима самоувереност. – Харесваш ми. – изрича го с лекота, без да звучи преднамерено и посредствено. Усетил въпросителния ми поглед, отговаря на незададените ми въпроси:

– Не чуваш нищо ново. Сама знаеш, че съм дяволски прав. А и плюс това би било неискрено, ако през цялото време ти говоря философски, а всъщност непрестанно си мисля само за това колко е красива жената срещу мен.

– Благодаря Ви.

– За какво?

– За искреността.

– Хаххаа-смее се непринудено. – Понякога съм искрен до цинизъм, за което предварително се извинявам.

– Казахте, че искате да споделите…

– Помня.

– Да споделите самотата си?

– Не точно. Просто искам да поговоря с някого, без да се опасявам, че ще бъда упрекнат и неразбран.

– Не мога да обещая, че ще Ви разбера. – признавам си – Но бих могла да опитам.

Христина Маджарова

добави коментар

Анкета

Къде ще празнуваме Коледа и Нова година?

Реклама

Следвай ни в :