Чувството за вина като бягство от реалността

Всяка форма на душевно страдание се причинява от невъзможността ни да понесем истината. Това личи и от симптомите на психичните заболявания, чрез които хората или изцяло скъсват с реалността, или я доизмислят и оформят в съзнанието си така, че да се почувстват по-значими, да оправдаят себе си или някой друг. Стават апатични или започват да виждат нереалистично отношенията си с хората – развиват мании за величие, комплекси за малоценност, паранои за преследване и т.н.

Онзи, който не иска да приеме, че е лош започва да вярва, че всички около него са злодеи. Но има и такива, за които е непоносимо да разберат, че светът понякога е лошо място за живот, че другите често пъти са лоши, или пък недостатъчно добри за тях. Много често този вид страх от реалността се изпитва именно от жените. Те започват да чувстват вина, постоянно се обвиняват за нещо, свеждат глава пред всеки и се смятат за най-черни на света само защото съществуват на тази земя.

Вината всъщност е недобре изразена агресия – „виновният“ сякаш наказва себе си за грешките на другите и за несправедливостите по цялата земя. Той прави и нещо друго. Сякаш, без да осъзнава прави от себе си жертва, като с действията си казва – вижте какво направихте с мен, аз съм толкова окаян заради вас, заради вашето недоверие и лошо отношение, заради това, че не ми позволихте да бъда себе си.

Ако сте гледали „Добрият Уил Хънтинг“ сигурно си спомняте ключовата реплика, която психотерапевтът отправи към гениалното момче, прикриващо чувството си за вина зад неуспехите и маската си на неудачник. Тя беше: „Ти не си виновен“. Чрез нея смъкна от плещите му товара, който самият той не подозираше, че носи.

Защо се появява мъчителното и неоснователно чувство за вина – поради факта, който причинява и всички останали емоционални беди – много е трудно да бъдем себе си, когато живеем в общество, когато сме хора и ежедневно сблъскваме своя малък свят с този на останалите. И когато някой ви каже „Просто бъди себе си“, знайте, че това изобщо не е просто, а е най-трудното нещо на света. В известна степен то е като да сме малко груби, зле възпитани и неизискани, а коя жена си представя, че част от нея, може би най-ценната и водеща я в правилната посока, е не толкова нежна колкото всички очакват. Но кое е по-важно – възпитанието или вашата душа?

Жените често изпитват съмнения в себе си и недостатъчна свързаност с истинската си същност, особено при срещите им с другия пол. Защо? Мъжете обикновено са толкова убедени в своята логика, и толкова рядко са истински толерантни към различията, че започваме да смятаме себе си за странни, неуместни или погрешно устроени.

Абсурдно е, но това наистина се оказва по-лекият вариант за нас. Другият е най-накрая и ние да открием топлата вода, че жените са от Венера, а мъжете са от Марс, и може би всъщност не ги харесваме толкова много, колкото сме си представяли. Много от нас дълги години воюват срещу тази истина, нанасяйки рани върху автентичността си.

Трудно е да разочароваш човека до теб, като се съобразиш със себе си и не направиш онова, за което той те моли. Но пък защо непременно той трябва да е по-важен? В тази ситуация, в която не угодиш на другия, защото искаш да запазиш себе си, ти не си лоша и себична. Вината е твоята интерпретация на едно друго мъчително и много старо човешко чувство, от което всички ние имаме нужда да се предпазваме.

То се появява, когато си признаем, че в живота невинаги хората имат еднакви цели и потребности, че в повечето случаи ще ти се налага да бъдеш сама и неразбрана и често ще трябва да поставяш своите желания срещу възможността да бъдеш одобрена, пожелана, и може би донякъде щастлива. Но само донякъде.

А това е толкова страшно прозрение, че ти предпочиташ да избягаш от него, предпочиташ да си помислиш, че нещо не е наред с теб, че ти не си достатъчно добра. Много по-лесно е отколкото да ти хрумне, че може би нещо с другия не е както трябва, че може би този, към когото така се стремиш и евентуално дори обичаш, не е подходящ за твоите силни емоции, просто защото не може да ги разбере и да изпита подобни. Пред самотата много от нас се изправят тъжни и виновни, а нерядко, само и само за да не бъдат сами, предприемат саморазрушителни действия, с които опропастяват себе си.

Така се ражда и женският мазохизъм – онзи, при който се чувстваме длъжни да се грижим за всички други около нас и то на всяка цена, само не и за себе си, защитавайки се от истината, че някои просто не го заслужават. Този мазохизъм е бягство от истината. А пътят назад винаги остава и той е през знанието за това кои сме ние и кои са другите, къде са допирателните между нас и има ли ги въобще. Притежаваме ли това знание, ще бъдем здрави и спокойни, а ако имаме късмет, някой ден може би и щастливи.

Чувството за вина може да засегне всички наши избори – за семейството, работата, връзките, приятелствата и начина ни на живот. Ако се окаже че някое наше решение не е довело до успех, обикновено виним себе си. Предпочитаме илюзията, че ако променим нещо в нас самите, може би ще променим и живота си. Това понякога е истина, но понякога не е.

Няма абсолютно никаква гаранция, че променени и нагласени според някакъв нов модел за щастие и успех, няма да се натъкнем на хора и ситуации, които ще отхвърлят новото ни превъплъщение. Затова самотни или не, единствената ни инвестиция за щастие остава проверката дали зад всяко наше болезнено чувство не стои друго – още по-болезнено, но пък освобождаващо.