Spisanie.to

Cool Britannia – едно лудо десетилетие

Хипнотизиращ барабанен ритъм, мощни китари и безпардонно уверени встъпителни думи: „Имам нужда да бъда себе си. Не мога да бъда никой друг.” Така започва Supersonic на Oasis, или дебютният сингъл на многократно провъзгласяваната за последната велика британска рок група. Supersonic слага символично начало на един от най-лудите, щастливи и вдъхновени периоди за британската нация. През август тази година се навършват 20 години от издаването на Definitely Maybe – първият албум на Oasis. Това е добър повод да си припомним ерата „Cool Britannia”, както медиите наричат периода на еуфория в средата на 90-те.

Малко са британците, които си спомнят с умиление за 80-те години на миналия век. Спорното управление на Маргарет Тачър, смазващата безработица, абсурдът на Фолклендската криза, нестихващият конфликт в Северна Ирландия, футболното хулиганство, трагедията на „Хилзбъро” – това са събитията и обществено-икономическите явления, които очернят и окървавяват тази страница от историята на Обединеното кралство. През 1990 въвеждането на безмилостна данъчна реформа води до масови безредици във Великобритания и до оттеглянето на Тачър от министърпредседателския пост. Въпреки че консервативната партия остава на власт, това е първият акт, издаващ нестабилност в статуквото.

През същата година усещането за промяна витае и на Spike Island, където близо 30 000 младежи пригласят на най-популярната по това време рок група – The Stone Roses. Проблеми с озвучаването превръщат концерта в разочарование от техническа гледна точка, но нищо не може да сломи приповдигнатия дух сред феновете. Във въздуха се носи надеждата за едно ново начало след краха на тачъризма. Следва четиригодишно затишие от страна на манчестърската група, по време на което Великобритания е завладяна от гръндж манията. На британската музикалната сцена се появяват нови свежи имена като тези на Blur, Elastica, Suede. Макар днес да ги считаме за едни от основоположниците на бритпоп течението, първоначално те не успяват да неутрализират американското културно влияние. Много скоро това се променя.

На 5 април 1994 светът е покрусен от новината за самоубийството на Кърт Кобейн. След смъртта на фронтмена на Nirvana в музикалния бизнес зейва огромна празнина. Няколко дни по-късно в британския ефир зазвучава Supersonic. Вокалистът и китаристът на новата манчестърска група Oasis, братята Лиам и Ноел Галахър, изглеждат подходящи кандидати да заемат овакантеното място на рок идоли. Те напълно се разграничават от меланхоличното гръндж звучене. Самият Ноел признава, че пише Live Forever, една от най-емблематичните за този период песни, като ответна реакция срещу мрачното I Hate Myself and I Want to Die на Nirvana. Енергия, смелост и оптимизъм струят от всяка нота, написана от Ноел Галахър. Друга характерна черта на творчеството им, която изстрелва Oasis на върха, е тяхното типично британско звучене. След успеха на Oasis статутът на местните банди напълно се променя. От маргинализирани за сметка на американските си колеги британските музиканти се превръщат в хегемони. Групи като Oasis, Blur, Pulp, Suede, Elastica и Sleeper поставят основите на бритпоп вълната, която за кратко време се превръща в мощно цунами.

Музикалният бизнес не е единствената сфера, повлияна от еуфорията и възродения патриотизъм, характерни за този период. През 90-те Деймиън Хърст поставя препарирано агне в стъклена кутия и се превръща в един от най-прочутите артисти в света. Дани Бойл прави брутално откровена екранизация на „Трейнспотинг” и без да иска може би създава най-добрия британски филм на всички времена. Алекзандър МакКуин смъква талията на дънките на осем сантиметра под пъпа и си осигурява място сред най-скандалните и популярни дизайнери, а Кейт Мос и Наоми Кембъл се разхождат по-често по модния подиум, отколкото по тротоара. Футболът „се връща у дома”, когато през 1996 Англия е домакин на Европейското първенство, и сякаш всичко си идва на мястото. Великобритания отново е най-големият и влиятелен износител на популярна култура. Главният редактор на легендарното мъжко списание „Loaded”, Джеймс Браун, много добре успява да улови духа на 90-те в следното изказване: „Много често си казваме: “Няма ли да е страхотно, ако…”. Е, през 90-те „ако” се случи”.

Докато нацията изпада във все по-дълбок алкохолен, наркотичен и метафоричен делириум, в редиците на Лейбъристката партия доволно потриват ръце. Тони Блеър и съмишлениците му умело успяват да се възползват от безпрецедентния оптимизъм и наивната надежда за промяна, обзели британците. С обещания за „нова Великобритания” и публична подкрепа от идолите Oasis лейбъристите си осигуряват гръмка победа на парламентарните избори през 1997.

За съжаление, това е годината, в която една по една рухват въздушните кули, градени от началото на десетилетието. Oasis издават слаб трети албум и това разочарование напомня на британците, че безгрижните „cool” времена не могат да продължават вечно. Бритпоп течението изглежда изчерпано и уморено, а лейбъристите не съумяват да оправдаят очакванията на британския народ. През август същата година нацията потъва в неутешима скръб заради смъртта на принцеса Даяна и сякаш вече дори най-силният наркотик не може да върне екстаза от средата на 90-те и да притъпи усещането за празнота.

След четиригодишен неспирен купон, утрото идва с тежък махмурлук. Но въпреки че заради разбитите си илюзии днес бритпоп поколението си спомня с горчива насмешка за 90-те, едно е сигурно: Великобритания едва ли някога отново ще бъде толкова „cool”.

Ивана Апостолова

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?
  • Добави свой отговор