Бенефисът на великия Йордан Йовчев

Хиляди насълзени от радост и гордост очи изпълниха столичната зала „Арена Армеец“ в чест на легендата на българската гимнастика Йордан Йовчев.

Със зрелищния биографичен спектакъл „Пътят“ той сложи край на изключителната си 20-годишна спортна кариера.

В шоуто взеха участие някои от най-добрите състезатели по спортна гимнастика, акробатика, националния отбор по художествена гимнастика, трупата на Нешка Робева, еквилибристът Енчо Кирязов. Те изненадаха публиката с талант и артистичност.

В прощалния спектакъл се включиха и най-ярките звезди на световната гимнастика: четирикратният олимпийски шампион Алексей Немов, двукратната олимпийска шампионка Сандра Избаша, осемкратният световен шампион Мариян Драгулеску, както и израелецът Александър Шатилов, носител на отличия от последните световни и европейски първенства.

Хореограф на всички съчетания е двукратната шампионка по художествена гимнастика (1969/1971г.) Вера Маринова- Аткинсон. Креативността й преплита в едно музика, спорт, танц, светлинно шоу и пироефекти. Тази нестандартна симбиоза превърна спектакъла в истинско произведение на изкуството. За доброто настроение в залата се погрижиха певците Поли Генова и Орлин Павлов, рапърът Goodslav и други. „ Пътят“ бе смесица от кратки биографични филмчета, разкриващи паметните моменти в кариерата на големия българин и демонстрации на едни от най-класните спортисти у нас и по света.

Историята на именития пловдивчанин започва с тежките тренировки в залата, на които Йовчев (или просто Джуги, какво го наричат приятелите) винаги идва със сак по-голям от него. Още тогава бившият състезател по гимнастика Васил Парушев казва за него, че „ще стане голяма работа“. Очевидно думите му са били пророчески, защото днес Йовчев е признат и обичан по цял свят, а у нас е боготворен. В биографичния филм са претворени трепетите и емоциите от първия международен медал от Европейското първенство за юноши в Атина през 1991г. и първата Олимпиада в Барселона (1992г.).

След Олимпиадата в Атланта (1996 г.) българският гимнастик остава в САЩ, където се изявява като треньор и участва в няколко шоу програми. Докато е там, той често мисли за България и в тази връзка споделя: „Ако някой път ми домъчнееше, излизах пред залата и мислено си правех 15-минутни екскурзии до Пловдив“. Един от върховете в кариерата на Йовчев е участието му на Олимпиадата в Сидни (2000г.), където печели два бронзови медала – на земя и халки. Тогава той с усмивка на уста казва: „Да, доволен съм, защото ме признаха“.

След 20 години посветени на спорта Йордан Йовчев е горд носител на четири олимпийски медала (един сребърен и три бронзови), осемкратен олимпийски финалист, четирикратен световен шампион, носител на тринадесет медала от световни първенства и на още много от най-престижните награди в европейската и световната гимнастика. Най-феноменалното постижение, с което той винаги ще остане в историята на гимнастиката е участието му на шест поредни Олимпиади.

Наред с победите, „великанът“ на българската гимнастика преживява и не малко трудности. Но на пук на болката и обидата той вдига гордо глава и продължава напред. Типичен пример за това е участието му на Световното първенство в Анахайм (2003г.) По време на изпълнението си на успоредка, пада и получава контузия на дясната ръка. От българския лагер споделят, че е трябвало Йовчев сам да вземе решение дали да продължи състезанието. След тежка безсънна нощ, гимнастикът събира сили и прави невъзможното. Той играе блестящо и съвсем заслужено става двоен Световен шампион на халки и земя. За пореден път той доказва несломимата си воля и желание за победа. „Щеше да е пълно кощунство, ако не бях излязъл в залата. Щях да разочаровам много българи, които бяха дошли да ме гледат.“

След проявения героизъм Йовчев е провъзгласен за спортист на 2003 година от Международната федерация по гимнастика. Същото отличие получава и в България. В един миг цялата зала притихва, защото знае, че следва най-тежкият момент в кариерата на спортиста – олимпийските игри в Атина през 2004г. Тогава българският гимнастик бе ощетен от съдиите, които му отнемат заслужения златен медал, за да го дадат на представителя на домакините Димостенинс Тампакос.

Целият свят твърди, че „това е срам и позор за гимнастиката“. Тогава бронзовият медалист – италианецът Юри Кеки вдига ръката на Йовчев, за да го обяви за истинския победител. Този жест завинаги ще остане в съзнанието на пловдивчанина, но и в паметта на целия български народ. Девет години по-късно този паметен момент бе повторен пред погледите на 12 500 зрители в зала „Арена Армеец“. Всичките те в един глас скандираха „Данчо! Данчо!“ и му връчиха своя медал от аплодисменти.

Но пътят на нашия герой не свършва до тук. Той взима участие на олимпийските игри в Пекин (2008г.) и оставя дълбока диря в световната гимнастика след класирането за шестата си Олимпиада, тази в Лондон (2012г.) „Исках просто да изиграя едно нормално и цяло съчетание. Знаех, че това ще бъде краят“, коментира Данчо Йовчев. На финала Йовчев изпълни едно прощално съчетание на коронния си уред – халки. Цялата публика бе във възторг. Всички станаха на крака и аплодираха бурно, развяваха българския трибагреник и скандираха името на най-великия гимнастик – Йовчев!

Очите им бяха пълни с радост и може би малко тъга, защото трябваше да си кажат „довиждане“ със своя любимец. Този, когото години наред са гледали със затаен дъх, на когото са се възхищавали и подражавали, когото са подкрепяли в добрите и лошите моменти и този, който ги е карал да се чувстват горди, че са българи. Накрая Йордан Йовчев падна на колене пред своите фенове, прекръсти се и със сълзи на очи се сбогува с тях.