Българският възрожденски театър

Както е известно, по време на Възраждането основното средище на българската култура са училищата и читалищата. Именно там започва дългия си, над 150-годишен път, българският театър. В Османската империя вече е дошло началото на края. Високата порта е колос на глинени крака и вече следи много внимателно настроенията сред поробените народи. В такава атмосфера най-важното качество, което трабва да има един творец, е предпазливостта.

Проникването на театъра в българските земи е неминуемо, но се случва трудно и бавно. Като част от европейската култура, българите започват да творят своя национална литература. С течение на времето и театралното изкуство започва да си пробива път. Първоначално това се случва на импровизирани училищни сцени по време на чествания и други мероприятия.

На 15 август 1856 година на подобна импровизирана сцена в Шумен е изиграна пиесата „Михал Мишкоед“. Неин автор е Сава Доброплодни. Той реално може да бъде наречен „баща“ на българския театър. Родом от Сливен, след установяването си в Шумен повлиява изключително много на редица тамошни младежи, които в последствие ще се превърнат в каймака на българската театрална общност.

По-късно същата година в Лом е представена театралната постановка „Многострадална Геновева“. Представлението разбунва духовете и предизвиква арести от страна на османската полиция. В следващите няколко години като драматург се изявява и Петко Рачев Славейков с неговата „Малакова“, която прави много голямо впечатление на съвремениците си.

След този първоначален период идва времето на Добри Войников. Родом от Шумен, той учи при Сава Доброплодни и така е запален интересът му към театъра, което в последствие се оказва доста благодатно за родната култура. Войников се превръща в един от най-големите родни драматурзи в историята на българския театър. През 60-те години на XIX век му се налага да напусне родните земи ида се установи в Румъния. На Добри Войников принадлежи и основаването на първата трупа в историята на родния театър. Тя е сформирана в Румъния и цяло десетилетие радва българите там. Много български борци за свобода са посещавали представленията на трупата.

Основните мотиви в пиесите му са пряко свързани с това, което занимава българското общество в момента — борбата за свобода. Едно от най-големите произведения на Войников е „Криворазбраната цивилизация“. Много от хората, принадлежащи на последните поколения, са гледали екранизация по телевизията с Георги Калоянчев в главната роля. Всъщност пиесата е поставена за пръв път през 1871 година, отново в Шумен, който се оформя като своеобразен регионален център на българската духовност и култура.

В тази творба на Войников е обърнато голямо внимание на грешното приписване на чуждата мода на роля на измерител на човешката цивилизация или по-точно цивилизованост. Мотивите, засегнати в произведението, са актуални и днес. В него има сериозна препратка към една доста вредна българска черта, а именно чуждопоклонничеството. Повече от век след първото си изиграване, „Криворазбраната цивилизация“ кара зрителите да се засмеят и замислят и днес.

Друг от учениците на Сава Доброплодни е Васил Друмев. Той показва разнороден талант и достига висоти в много области, включително духовенство и политика. Той не пропуска да остави своята следа и в театралното изкуство. „Иванку, убиецът на Асеня I“ е неговият връх в българската драматургия, и макар повечето хора от последните поколения да не знаят кой е авторът на това произведение, са го чували поне като заглавие. Тази пиеса се поставя и до ден днешен в българските театри и се възприема като една от класиките в този жанр.

След постигането на свободата, театърът става едно от най-популярните развлечения на българския народ и може да се каже, че това остава така до края на XX век. Отделяно му е голямо внимание през цялото съществуване на българската държава, с изключение на последните години. Но светлината, в която е познат сега, а именно като възможност за приятно прекарване, е била второстепена в годините на Възраждането. Тогава театърът изиграва ролята на инструмент за събуждане на нацията, за подтик към свобода. Пресъздавал битки и национален героизъм, събирал народа и му вдъхвал кураж и вяра.

Българската нация дължи много повече на това изкуство и героите, които са го творили, отколкото предполага. Може би затова сега, когато отново трябва да бъде събуден, хората, които се занимават с това велико изкуство, са лишавани от всяка възможност за провеждане на нормален работен процес. Явно онези, които възпрепятстват работата им, са напълно наясно с историята на театъра през Възраждането и „поразиите“, до които силното национално изкуство може да доведе.