Камен Донев с нов моноспектакъл

Възгледите на един учител за ВСЕОБЩАТА ПРОСВЕТА

Камен Донев е едно от явленията на българската сцена. Актьор станал популярен, не от телевизията, а по-скоро от театъра. Превърнал един моноспектакъл в събитие, което не се е случвало по сцените ни от години. Много обичан, но и много критикуван. Намират се хора, които завидели на успеха му се опитват да обиждат, наричайки него и спектакъла му „комерсиални“ и дори „чалга“. Хора, мислещи се за интелектуалци, за нещо повече от другите.

Неуспели актьори, смятащи себе си за критици, или пък такива събиращи на представленията си по 100 – 200 човека. Те казват, че театъра е за отбрани хора, а не за масовия зрител. Принизяват публиката, защото просто са некадърни да достигнат до всеки. Това са опасните псевдо творци. На този фон, Камен е глътката свеж въздух, от която хората толкова много имаха нужда. И те го оцениха и обикнаха. Пълните зали, смеещите се хора забравили проблемите си… Не е ли това истинската победа и награда за твореца?

Няма да се впускам в подробности за първия моноспектакъл на г-н Донев – „Възгледите на един учител за народното творчество“. За него се е изговорило и изписало достатъчно много. Само факта, че е напълнил девет пъти зала 1 на НДК е достатъчно показателен. Съвсем нормално, след един успех трябва да дойде и продължението. То беше чакано години наред от почитателите на театъра. И сега на връх рожденият ден на твореца Донев, се появи на бял свят, отново в зала 1 на НДК с цели две премиери. В следващите няколко реда ще се опитам да разкажа от първо лице, емоциите и чувствата, които породи в мен този спектакъл.

Гледката на пълната зала, очакваща смеха и забавлението и цялата енергия, която се излъчва, може да спре дъха на всеки. Човек се пита, как е възможно един единствен актьор да предизвика такъв интерес и такова очакване? Билетите се купуват поне месец предварително, а цените не са никак ниски. Тръпката е голяма, но още по-голям е страхът на всеки, да не се разочарова след невероятния първи моноспектакъл. Провалът на продълженията е синдром, известен от години и то не само в киното.

Единственият, с който Камен се състезава е самият себе си. Нивото му е толкова високо, че трудно се достига. Някои биха казали, че качеството на първия спектакъл не е достигнато, но въпреки това, трудно биха го сравнили с нещо друго, случващото се на българска сцена. Бройката на танците и песните е наистина впечатляваща, а уменията, които един човек показва на сцената, може да остави всеки в недоумение.

Как е възможно някой да е едновременно гениален актьор, невероятен певец и ненадминат танцьор? Да се върти по земята като брейкаджия, след това да се впуска в красив валс. Да пее опера, джаз, цигански и грузински песни, еднакво добре. Да разсмива публиката до сълзи и също толкова бързо да я разплаква. Това го може само един човек – Камен Донев. И въпреки че този път много хора му помогнаха на сцената, той е показал, че и сам може да се справи прекрасно.

Другото негово умение е, чрез силата на иронията и смехът, да ни показва недъзите на обществото. Смеейки се, ние осъзнаваме, колко грешки правим всеки ден. Потапяме се в материалното и забравяме духовното. Всичко това, той го казва, без да обижда. Прави го с любов и с ясната идея, че това е неговата родина и неговото общество. Така посланията му достигат много повече хора и ги докосват. Съдържанието на отделните смешки и скечове не е така важно. Много по-съществена е цялостната идея на спектакъла – един живот представен през очите на растящият човек – от дете до зрял индивид.

Ако ви се гледа нещо истинско – това е представлението „Възгледите на един учител за ВСЕОБЩАТА ПРОСВЕТА“. Излизайки от залата, човек осъзнава, че това е Камен в целият му блясък. Няма разочарование, има само сълзи от смях и емоция. И всичко е така силно.

Наградата за твореца може да се види накрая на представлението, точно преди завесата да се спусне. Камен, който същия ден имаше рожден ден, беше буквално отнесен от ръкопляскания, викове и скандирания. Любовта на хората се изля върху него, а той просто скромно я прие. Когато хората обичат, винаги си личи. Това не може нито да се скрие, нито да се пренебрегне. Пък, нека после го наричат комерсиален. Това не е обида, това е награда. И както самият той каза след получаването на наградата си Икар „Да живее комерсиалният театър“.