Катя Паскалева в театъра и киното

„Детска непоквареност и жажда за игра, съчетани с житейска мъдрост и образна простота“, така заслужилата българска актриса Катя Паскалева охарактеризира актьорската професия в едно интервю пред Димитър Цолов. Въпреки признанието, че има „шубе от сцената и пред камерата е по-уютно някак“, Катя Паскалева започва актьорската си кариера под светлините на прожекторите на театралната сцена.

През 1967 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ с ръководител професор Боян Дановски и е разпределена в Толбухинския драматичен театър. След това се качва на пловдивската сцена, но много бързо слиза от нея, за да се включи в сезона 1969/1970 на Пазарджишкия театър. Въпреки че по-късно играе в Драматичен театър „София“ и от 1985 г. в Сатиричен театър „Алеко Константинов“, в Пазарджишкия театър Катя Паскалева остава до 1976 г. и точно там получава първата си възможност за сериозни творчески изяви и стига до впечатляващи сценични резултати.

Впечатлен от нейното присъствие и работа остава и режисьорът Крикор Азарян, който решава да постави пиесата „Албена“ от Йордан Йовков на пазарджишката сцена. Катя Паскалева успява да защити своята Албена и да омагьоса мъжките погледи, но не само с физическата си хубост, а и с духовната красота на жената, която е готова да полети над сивото ежедневие на селския живот. Като че ли тази Албена става символ на красотата и нравствената сила на жената, която се бори за свободата на духа и се опълчва срещу моралните догми в обществото.

Този символ продължава да се промъква почти в целия творчески път на Паскалева. И следват ролите: Калиакра от „Калиакра“ на Кр. Дренски, Вера от „Дипломати“ на С. Альошин, Розалинда от „Както ви харесва“ на У. Шекспир, Йонка Карабаева от „Среща“ на Л. Стрелков, Вела от „Вампир“ на А. Страшимиров, Ивана от „Събота 23″ от Ст. Цанев, Асусена от „Голямата печалба“ на Е. Кинтеро, Лавиния от „Тит Андроник“ на У. Шекспир, Варвара от „Дачници“ на М. Горки и др. За толкова много роли Паскалева дава един единствен съвет: съвременният стил на актьорската игра е „истината“.

Може би един от най-добрите примери за театралното й творчество е ролята на Нина Заречная от пиесата „Чайка“, която за пръв път оживява на сцената през 1975 г. под режисурата на Николай Поляков. Дългият път към сцената на актрисата Заречная сякаш е огледален на дългия път към сцената на актрисата Паскалева.

Процесът на развитието и утвърждаването на младата Катя Паскалева тече паралелно с една постсоциалистическа криза в обществото, на дъното на която стоят културата и изкуството. В едно от малкото интервюта с актрисата, които могат да бъдат прочетени днес, тя споделя, че най-скъпият й спомен в живота са срещите й с истинското изкуство. Но несправедливата съдба на отдадените на изкуството хора, обречени на бедност и неразбиране, докосва и актрисата Паскалева, която е решила всеотдайно да служи на сцената и камерата. Понякога, точно както става със Сара в пиесата „Любовникът“ от Х. Пинтър (постановка на Стоян Камбарев, за която получава номинация за „Аскеер“ в категория „Водеща женска роля“ през 1993 г.), невъзможността на една душевна потребност да достигне своята реализация, взривява отношенията с хората около нея.

„Така както в живота се редуват и застъпват драматичното и комичното, така бих желала да бъде и в изкуството“ (К. Паскалева, „Живи маски“).

И все пак, в рамките на пет театрални сезона на пазарджишката сцена тя е играла единствено в комедията „Както ви харесва“ от У. Шекспир, отново в „героична“ роля – Розалинда. Самата тя е твърдяла, че няма нищо по-страшно за актьора от това да го „набедят“ за един вид роли, защото по този начин погубват творческото му въображение. Това може би е причината за определена умора и пренаситеност, които са рефлектирали върху нея в Ивана от спектакъла „Събота 23″ и тя не обира тогавашните аплодисменти и суперлативи: „Трябва да се съжалява, че такава органична актриса като Катя Паскалева играе в Ивана ограничеността в позицията на героинята, без силата и красотата на нейните пориви…“ – С. Гьорова, Пазарджишки театър.

Понякога прекалено мълчалива, често атакувана и подценявана, Катя Паскалева все пак получава много от театъра. Там тя прави първите си стъпки, работи с режисьори като Крикор Азарян, Леон Даниел, Вили Цанков, Асен Шопов и е наградена за театралното си творчество: през 1991 г. получава „Аскеер“ за ролята на Жената в „Месарят вътре в стаята“ от Карой Сакони.

Последната й среща с театъра е моноспектакълът „Скитница“ от Жан-Клод ван Итали в Сатиричния театър: „В тая „Скитница“ пак ме гони тъгата по киното. Всяко представление ми е първи, втори, десети дубъл, сама си удрям клапата пред камерата на сцената. Слизам в бездната, която още моят учител Боян Дановски откри и укрепи в природата ми“ (К. Паскалева в интервю пред Миряна Башева).

В творческия път на Катя Паскалева киното и театърът вървели ръка за ръка. Нейният кинодебют е филмът „Отклонение“ (1967 г.), в който актртисата изпълнява дребна епизодична задача, партнирайки си със актьорите Иван Андонов и Невена Коканова. И въпреки че филмът печели множество награди, Паскалева остава в сянката на 7 години по-голямата и по-опитна „първа дама на българското кино“ Невена Коканова, специално за която Блага Димитрова написва този сценарий.

„Отклонение“ е последван от по-сериозно предложение – ролята на Бояна от филма „Скорпион срещу дъга“ на режисьора Вл. Икономов от 1969 г. Дори и след тази изява Катя Паскалева остава безинтересна за кинокритиците. Около година и половина преди да се появи филмът „Козият рог“, заради който печели популярност за броени часове, филмът „Краят на песента“ все пак предизвиква положителна критика: „Същинско откритие на този филм е появата на екрана на една актриса, която в скромната и традиционна роля на Найме създава престиж и истинност на своята героиня. Това е Катя Паскалева…“ (Яко Молохов, сп. „Филмови новини“).

Найме, измислена от Н. Хайтов и изиграна от К. Паскалева, е нещо като генерална репетиция за Мария от „Козият рог“. За пръв път в българското кино женското голо тяло свободно е показано на екрана. Този филм като че ли събужда нови тенденции и естетически възгледи. В интервютата си Катя Паскалева често казва за Методи Андонов, че е един от малкото режисьори, с които предпочитала да работи, защото имал уменията да се идентифицира с актьора, да „нажежи“ творческата температура – нещо, което изпускат режисьорите, неминали през „чистилището“ на театъра.

За Мария казва, че е любимата й роля (заедно със Стефка от „Вилна зона“), като нейна първа сериозна задача, с която печели множество награди. След големия успех на този филм Паскалева веднага получава други предложения, но следващата филмова година не й носи сериозни творчески успехи: „Бялата одисея“, „Голямата победа“, „Нона“ и „Мъже без работа“.

Следват нови роли, нови търсения и нови овации. Филмът „Вилна зона“ от 1975 г. й носи награда „Златна роза“ за ролята на Стефка. През 1976 г. Катя Паскалева е отличена и за принос в развитието на световното кино в Карлови Вари, Чехия. И още филми – „Звезди в косите, сълзи в очите“ (1977 г.), „Бедният Лука“ (1979 г.), „Спирка за непознати“ (1989 г.). Заедно с Невена Коканова тя играе и Тана в „Матриархат“ (1977 г.).

Понякога ролите й в киното напомнят на ролите в театъра: страст към живота, страст към сцената, смелост за подвизи (Тана, Елисавета Стрезова), но понякога актрисата изненадва зрителите си с иронията и сатирата на своите персонажи (Невяна от филма „Вината“, Милица от „Бедният Лука“). И много, много други.

Последното й кинозаглавие е филмът „Всичко от нула“ (1996 г.) по сценарий на Валери Петров. След него тя може би наистина започва живота си „от нулата“, далече от Мария, Стефка, Тана, Лиза, Вера, Милица…

През 2002 г. пада последната клапа за Катя Паскалева. В книгата си „Шепа мигове“ Павел Павлов събира последните й записани мисли:

„Питате ме за последната ми роля?… В момента на сцената, където всички сме актьори, се играе пиеса на Отчуждението… Аз играя последната си роля – на актриса, поставена пред изпитанието дали ще удържи да размие границата между реалното и условността и да докаже, че няма такава…“