Spisanie.to

Късмет по дяволите – премиера на Театър 199

Очаквайте на 11 юли 2012 г. (сряда) от 20.00 ч.

премиерата на:

 

„КЪСМЕТ ПО ДЯВОЛИТЕ”

 

по текстове на Джак Керуак и Чарлз Буковски

Сценичен вариант: Атанас Бояджиев, Богдана Костуркова

Постановка: Иван Урумов

Сценография: Петьо Начев

Звукова среда: Христо Йоцов

 

Участват:

Чинаски                                ГЕОРГИ КАДУРИН

  Дийн                                    ПЛАМЕН СИРАКОВ

      Жените                                 МАРИАНА МИЛАНОВА

 

    Ударни инструменти          АНДРЕЙ ВЕЛКОВ

 

Следващо представление:

20 юли 2012 г. (петък) от 20.00 ч.

 

В един бар някъде в Америка. Влизат и излизат хора. Всякакви. Вечер барът е пълен с думи, със смях, с музика. С всякакви звуци. Текат спорове. Разменят се вицове. Някой философства на висок глас, докато слушателят му незабелязан се е измъкнал, за да повърне в тоалетната. Проститутка се опитва да забърше някого. От джубоксът звучат Луи Армстронг, Чарли Паркър, Дизи Гилеспи… Там сред шумната нощ, двама самотници мълчаливо пият, хвърлят премрежени погледи и едва загатнати усмивки към сръчната барманка зад плота.

Друг път, тълпата я няма, няма глъч, само двамата самотници седят. Пият уиски, цедят спомените си, общуват в стихове!… Ако някой друг случайно влезе, те ще го огледат и ще изберат какви да бъдат за новодошлия – клоуни или пък разбойници. Ако е жена с тъга в очите, те ще се превърнат в съперници, единият ще опита с нежност и внимание да я привлече, а другият –  със сила и с хитрост. Може би, по-късно, когато влезе друга, тези двамата ще разменят ролите си. И така нататък.

А когато са сами отново, наливането продължава, ту в едната чаша, ту в другата; уиски, бренди, бира. И отново – спомени, мечти в облак от тютюнев дим и саксофон, китара, контрабас и барабан… Времето тече, но то край тях не отминава, тези двамата го поглъщат с всяка глътка алкохол и го отразяват във въображението ни.

В „КЪСМЕТ ПО ДЯВОЛИТЕ“ зрителят надниква в бара и в сърцата на тези герои, които пият, спомнят си, смеят се и тъгуват в тютюневия дим, сред звуците на музика и скрибуцането на небесни сфери.

 

ОТ „ПО ПЪТЯ“ НА ДЖАК КЕРУАК

Втурваха се заедно из улиците и се пъхаха навсякъде по своя си маниер, който с времето ставаше все по-тъжен, всезнаещ и безсмислен. Но тогава, в ранните дни, те танцуваха по улиците като отвързани, като помрачени, а аз се тътрех отзад, както цял живот съм се тътрил след хората, които са ми били интересни, защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: “Аууууу!”

Кой е твоят път, братче? На момчето-светец, на безумеца, на дъгата, на шарената рибка или кой? Тоя път води навсякъде, той е за всеки, може да бъде извървян по всякакъв начин. Изобщо къде сме застанали и как? — Кимахме в дъжда. — Гадно, а трябва и да внимаваш за себе си. Няма да си истински мъж, ако не си във вечно движение — каквото и да разправят докторите. Ще ти кажа направо, Сал, където и да живея, куфарът ми винаги се подава под леглото и всеки момент съм готов да напусна или да ме изхвърлят.

Оръфаните сакове отново бяха стоварени върху тротоара; предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот.

 

Преди около 25 години, американският поет и писател

ЧАРЛС БУКОВСКИ РАЗГОВАРЯ С МЛАДИЯ ШОН ПЕН за сп. „ИНТЕРВЮ“

Докарвал съм си неприятности с много от моите писания. От друга страна, неприятностите продават повече книги. Но, в крайна сметка, когато пиша, аз пиша заради себе си. (Дръпва продължително от цигарата си) Така е, Шон. „Дръпката“ си е за мен, а пепелта е за пепелника … именно това е публикуването.

Никога не пиша през деня. Това е все едно да тичаш из мола със свалени дрехи. Всеки може да те види. През нощта … тогава всичко е в ръцете ти … това е магия.

Никога не съм бил самотен. Стоял съм в една стая, изпитвайки самоубийствени пориви. Бил съм депресиран. Чувствал съм се ужасно – ама ужасно извън всякакви общоприети представи – но никога не съм чувствал, че другият човек би могъл да влезе в тази стая и да излекува това, което ме мъчи… или че определен брой хора могат да влязат в тази стая и да променят нещо. С други думи, самотата е нещо, което никога не ме е притеснявало, защото аз винаги съм имал онази особена краста да бъда сам. Харесвам себе си. Аз съм най-добрата форма за развлечение, с която разполагам.

Винаги са ме обвинявали, че съм циничен. Мисля, че цинизмът е като киселото грозде. Мисля, че цинизмът е слабост, точно както оптимизмът. „Слънцето грее, птичките пеят, така че усмихнете се.“ Това също са пълни глупости. Истината е някъде по средата. Каквото е, такова. Ако не си готов да го приемеш … толкова по-зле.

Алкохолът е може би едно от най-великите неща, които са се случвали на този свят…заедно с мен. Да, това са две от най-великите събития, които Земята познава. И затова … ние вървим заедно. Алкохолът е изключително деструктивен за повечето хора. Аз просто съм изключение от това. Всичко, което съм създал в моята работа, съм създал докато съм бил пиян.

Може и да не съществува ад, но онези, които съдят, може и да създадат такъв. Мисля, че хората са преучени. Те са получили твърде много учене по всичко. Трябва да откриваш нещата по това какво се случва на теб самия, според това как ти реагираш. Тук ще ми се наложи да използвам един странен термин … „добро“. Не знам откъде идва, но усещам, че има една тенденция към добро, заложена във всеки от нас. Аз не вярвам в Бог, но вярвам в тази доброта, която е като тръба , която минава през телата ни.

„Един сценичен разказ, отвеждащ в славните времена на битничеството, когато приключенията по пътя, необузданият секс и джазът са спонтанен израз на младежката неудовлетвореност, протест и бунт.” Така през 1994 г. е описана драматизацията „Нищожно количество болка” на Атанас Бояджиев, превърнала се в една от култовите пиеси на Театър 199. Това е и постановката, с която българският театър за първи път в историята си гостува на Бродуей. „КЪСМЕТ ПО ДЯВОЛИТЕ” е посветена на драматурга Атанас Бояджиев. Използваният сценичен вариант на текстове от Буковски и Керуак е подготвен от Богдана Костуркова.

Джак Керуак (1922 – 1969)

е американски романист, писател, поет, художник и представител на битпоколението. Радвал се на култова популярност, той не достига приживе особен успех сред широките среди и критиката. Керуак сега се смята за един от най-важните американски автори. Неговата техника е била силно повлияна от джаза (особено бибопа) и от будизма. Най-известните му творби са: “По пътя” (1957) и “Бродягите на Дхарма” (1958). Спонтанният му и открит стил вдъхновява и други писатели като Хънтър Томпсън, Кен Киси и Боб Дилън. Гибелта му е жестока – дълги години той се бори с тежка депресия, а смъртта му е предизвикана от прекомерна злоупотреба с алкохол и наркотици.

Хенри Чарлз Буковски (1920 – 1994)

е американски поет, романист и публицист, известен с безкомпромисния си, често циничен език, любовта си към обществените низини като литературна тема и безразборния си личен и професионален живот. Сред по-известните му творби са: „Поща” (1971), „Фактотум” (1975), „Жените” (1978).

Престижното британско списание „Обзървър” пише за него: „Във времена на конформизъм Буковски пише за онези хора, чието съществуване никой не желае: грозните, самотните, лудите.”

През 2005 излиза филмът по едноименната книга на Буковски „Фактотум” с Мат Дилан и Лили Тейлър в главните роли.

P.S. Приложените фотографии са на изпълнителите в спектакъла, портрет на Атанас Бояджиев, както и настоящата визитка на Пламен Сираков (по случай 60-я му юбилей, отпразнуван славно в Театър 199)

Театър 199 "Валентин Стойчев"

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?

Следвай ни в :