Duende

Кралицата на българския театър Татяна Лолова ще излезе в представление номер 200 на постановката „ Duende” по текстове на Лорка, Румяна Апостолова и др. на 13-ти юли, петък, от 20,00 часа на сцената на театър 199 „Валентин Стойчев”.

След взривяващите международни гастроли на спектакъла във Виена и Варшава през изминалите сезони, „Duende” има покана да гостува на българския културен институт в Лондон през септември тази година. 

Спектакълът е създаден през 2003 г. /премиера 18-ти октомври/ от режисьора Съни Сънински. Сценографията е дело на Вечеслав Парапанов. И до днес представлението не слиза от редовния столичен афиш и се радва на завиден зрителски интерес, породен от изключителната стихия на дарбата и личността на АКТРИСАТА.

Моноспектакълът на Татяна Лолова е увличаща с неподправеността си равносметка на една оперна певица в зенита на творческия й път. Смешното и тъжното са основните характеристики на представлението. Лолова извайва героинята си със свежия комизъм, познат и любим на българския зрител, комизъм, превърнал се в емблема на безмерния й талант. Зад ежедневните житейски случки, които разказва актрисата, напира големия въпрос за цената, която плаща творецът, а и всеки човек, в усилията си да достигне до онова мигновение на съвършенство, за което Лорка говори и определя като ДУЕНДЕ. Казаното от Лорка е един от поводите за раждането на постановката.

По долу Ви предлагаме кратък откъс из речта на произнесена от Федерико Гарсиа Лорка през 1934 г. в Буенос Айрес пред “Дружество на приятелите на изкуството”.

DUENDE – теория и функция

„ …Дуендето е сила, а не поведение, то е борба, а не понятие. Един стар майстор–китарист ми каза: “Дуендето не е в гърлото, то идва от петите.” Това значи, че то не е въпрос на умение, а на истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие. Тази “тайнствена сила, която всеки чувства, но никой мислител не е обяснил”, всъщност е духът на всичко земно…

Човек знае как да търси Бога било по грубите пътища на отшелника, било с изтънчеността на мистика. И дори когато ние трябва да възкликнем с гласа на Исайя: “Наистина ти си скрит, Господи!”, всъщност Бог показва светлината на своя огън на тоя, който го търси. А когато търсим дуендето, няма карта, нито знания да ни помогнат. Всичко, което се знае за него, е, че то кара кръвта да пламва до болка, че то изчерпва, че то отхвърля цялата сладка геометрия, която човек е научил, че скъсва с всички стилове…

Големите творци знаят, че никакво истинско чувство не е възможно, ако няма дуенде. Те биха могли да измамят една публика, като създадат впечатление, че притежават дуенде, тъй както хората биват мамени всеки ден от писателите, художниците или литературните моди без дуенде. Но ако човек се взре внимателно и не остави разсеяността му да го заблуди, фалшификацията скоро ще бъде разкрита и лъжливото дуенде изчезва веднага.

Веднъж андалузката певица на песни “Фламенко” Пастора Павон, “Ла ни-ня де лос пейнес” /“Момичето с гребените”/, един мрачен иберийски гений, с въображение, равно на това на Гойя, пя в една малка кръчма в Кадис. Тя пя със своя сенчест глас, със своя глас на течен метал, със своя мъхнат глас, преплетен в дългата й коса. И въпреки всичко тя се провали напълно. От всичко това нямаше никаква полза. Публиката остана безмълвна. Павон завърши сред общо мълчание. Само един дребничък мъж, един от онези изнежени танцьори, внезапно изкочи зад бутилките с мастика и рече саркастично, с тих глас: “Да живее Париж”, с което искаше да каже: “Ние тук пет пари не даваме за умение, техника или майсторство, тук ние ценим нещо друго.”

В този миг момичето с гребените се надигна като обезумяло, с отчаяние на средновековна оплаквачка, изпи, без да си поеме дъх, една голяма чаша “касайя”, ракията, която изгаря като огън и седна, за да пее без глас, без дъх, без изтънченост, с обгорено гърло, но с дуенде. Тя успя да отпуши песента, за да даде път на бясното и гордо дуенде, спътник на горещите пясъчни ветрове, накара онези, които слушаха, да късат ритмично дрехите си като карибски негри, стълпени пред иконата на света Барбара.

Момичето с гребените трябваше да разкъса главата си, защото знаеше, че го слуша един елит, който иска не формите, а тяхната сърцевина, музиката, издигната до най-чистата същност. Тя трябваше да оголи своята изкусност и своите средства, т.е. тя трябваше да пропъди музата и да остане сама, така че дуендето да може да дойде и гръд срещу гръд да се вкопчи в борба с нея. И пак пя тя. Сега беше истинска, гласът й беше струя кръв, възхитителен с болката и искреността си…

Появяването на дуендето винаги предполага решителна промяна на всички форми. То дава усещане за съвършено непозната свежест, то прилича на новосъздадена роза, на чудо и предизвиква накрая един почти религиозен ентусиазъм. Това е мигът, когато се постига едно истинско поетично откъсване от този свят…”

Снимки: Иво Хаджимишев