Детска психология

Детската психология, наричана още психология на развитието, се зaнимава с особеностите на младата психика, с всичко, което я отличавa от психиката на възрастния и с онова, което детството залага като основа за по-нататъшното развитие на индивида. Развитието в детска и юношеска възраст е не само интелектуално и физическо, но и емоционално и морално, като всички тези аспекти вървят ръка за ръка.

Детството е онзи особен период от нашия живот, през който вярваме в чудеса и живеем в един магичен свят. Повечето от нас никога не са изпитвали по-силно усещане за щастие и целенасоченост от това, което помнят от детството си. Заслужава си да се запитаме в кой момент напускаме страната на чудесата и дали е заради годините, или е заради нещо друго.

Наскоро прочетох нещо, което изключително ме впечатли – някъде в момента съществува общество, които се състои не от възрастни, а от големи деца, пораснали само физически. Функционирането на това общество е изцяло устроено според принципите на играта и детското възприятие за света, и противно на очакванията ни, при тези хора няма войни, размирици и престъпления.

Според много учени и философи детето винаги е добро и обществото просто трябва да го остави да бъде такова. Според други човекът по природа е егоцентрик, загрижен единствено за собствените си нужди. Дали обаче едно общество от хора, съществуващи в сложен и динамичен свят, като нашия може да остави някого да бъде такъв, какъвто е?

Средата, в която се развива детето има много голямо значение за неговото бъдеще. А средата, която ние познаваме със сигурност произвежда суетни егоцентрици и хора с проблеми, но не знаем дали такъв е естественият ход на човешкото развитие. Още в най-крехката си възраст индивидът попада сред другите и там се оказва под ударите на емоции като страх, срам, вина, принуда, а същевременно изискванията към него са големи.

Изискванията от една страна и ограниченията от друга, създават напрежението, което всеки съвременен човек следва да понесе. Част от порастването на детето се състои в научаването му да живее с това напрежение, оставайки здраво и просоциално.

Усилията на съвременната психология са насочени към това как в училище и в семейството да не се пречи, а максимално да се помага на детето в неговото естествено развитие. На него вече не се гледа като на бял лист хартия, върху който можем да напишем всичко, което решим. То е притежава индивидуалност, която сама по себе си предполага някакви посоки на растеж.

Жан Жак Русо е първият, който призовава към образование и възпитание, центрирано около личността на детето. След него редица философи и психолози (Джон Дюи, Жан Пиаже, Карол Джилигън, Лорънс Колбърг и др.) защитават този подход. Според тях обичайният обучителен процес е недемократичен и води до сериозна пропаст между логиката и емоциите на детето.

Нарушава се неговата цялостност и то започва да запаметява и да разсъждава, без личността му да е включена в това. После много деца се превръщат във възрастни, които не участват ефективно в живота си или поне не го правят по добър за себе си и за останалите начин, защото не са успели да развият своята емоционална интелигентност.

Психолозите от хуманистичната школа достигат до разбирането, че малкият човек притежава естествен стремеж към познание, а в периода между десет и шестнайсетгодишна възраст по дефиниция се задълбочава и интересът му към моралните дилеми и категориите за добро и зло, правилно и неправилно.

Едва напоследък, обаче, започват да набират популярност учебните програми, в които се стимулира естественото любопитство на децата и най-важното – които избягват принудите и ограниченията. В тези програми за обучение чрез преживяване (или учене чрез опит) няма място за скука, детето присъства цялостно – не само с ума, но и със своето тяло, с емоциите и действията си. То се научава само да си поставя цели, развива вътрешната си мотивация и така изискванията към него не му тежат като нещо, наложено отвън.

Образователни практики в подобни програми са игрите, разходките сред природата, общуването с животните, трудът и творческата работа, обсъждането на лични възгледи и морални дилеми. Акцентира се върху самия процес на обучение, а не върху йерархичната връзка учител-ученик, което не накърнява свободата на детето и същевременно го кара да бъде отговорно и самостоятелно.

Според Лорънс Колбърг в най-добрия случай младият човек сам достига до решението за спазване на всеобщите норми и принципи, но не на всяка цена, а според човешкото му усещане за справедливост. За да достигне този етап на развитие, той трябва да е извървял такъв път, че да е останал във връзка с онова, което Кант нарича „морален закон“ (или с универсалните етични принципи).

За съжаление това най-висше състояние на морала е достъпно за по-малко от половината възрастни на планетата, като останалите спазват правилата не поради съвестта си, а заради мнението на другите за тях.