Социална психология

Общуването – процес от себе си към другите

Социалната психология се занимава с поведението на групите и с поведението на индивида в групата. Разбира се не само с поведението, но и с дълбоките психични феномени, които възникват при социалните взаимодействия.

Общуването е жизнено важно за всеки, като необходимостта от него е по-скоро качествена, отколкото количествена. Важно е да успеем да се свържем с онези групи и хора, към които наистина искаме да принадлежим.

Човешкият живот се случва в обществото и всеки един етап от него е тясно свързан с живота на другите хора. Всички носим своите индивидуални особености, но те в голяма степен биват моделирани от връзките ни с околните, от социалния контекст и културната среда, в която се формираме. Ние самите също оказваме въздействие върху средата си.

Още с раждането си биваме въведени в своето първо и най-определящо ни взаимоотношение – това с родителите, като особено силна е връзката ни с майката. Майката се превръща за детето в огледало на самото него. Ако тя е доволна и го обича без условия, то също е доволно и се обича, ако е тревожна и разочарована, малкото сякаш усеща тази напрегнатост и по някакъв начин се чувства длъжно да я преповтори. Започва да не се харесва достатъчно.

Така се слага началото на неговата връзка със самото себе си, която пък се оказва важна за всички по-нататъшни връзки в живота му. А и хората, които ще срещне по някакъв начин ще го дефинират, то ще открие себе си в техните очи, ще се види както го виждат те, докато накрая не изпита неотменима нужда да отхвърли тяхното влияние и да стане самостоятелно.

Порастването – от зависимост към автономност

Постигането на зрелостта се случва под натиска на обществото. Няма автономност без преди това да е имало звисимост, автономността се ражда от силата, противодействаща на социалния натиск, който съзнателно или не всички ние изпитваме върху себе си. Конформизмът е една от основните и същевременно най-опасни характеристики на всяко общество.

Обществата са така създадени, че отхвърлят различните в групата и безмълвно принуждават членовете й към конформизъм – безкритично съобразяване с приетите правила и линии на поведение. Всеки тийнейджър знае кое е прието и кое не в начина на обличане на неговото поколение, той дори има конкретна представа как трябва да се държи според някакви негласно наложени модели, които го приканват към задължително подчинение.

Конформизмът обяснява в голяма степен и възприемането на идеите на Хитлер за чистотата на расите от толкова много хора. Понякога от външно поведение съобразяването се превръща във вътрешен цензор, който изцяло може да подмени ценностната система на незрялата личност.

Според американския автор Стивън Кови зрелостта възниква вследствие на нещо като алергична реакция срещу принудите, които индивидът е претърпял в обществото. Разбира се не става дума за изпадане в другата крайност – бунтуване заради самата идея да си различен, а просто за диалог със себе си, чрез който винаги да проверяваме искаме ли наистина това, което ще направим, или го правим заради някой друг.

Процесът на узряване е труден, зависи от много случайности и не е чудно, че понякога зрелостта изобщо не настъпва. Личността се отклонява в повече или по-малко нездрави форми на функциониране. Оформят се твърде зависими и невротични характери без воля за промени, или пък такива, които клонят към социопатно несъобразяване с нормите и правилата. Те са емоционално студени и експериментират със своите морални граници, като действията им понякога се оказват чудовищни и пагубни за други хора.

Трите състояния на егото

Според създателя на транзакционния анализ Ерик Бърн у всеки човек паралелно съществуват три его-състояния – „детето“, „родителят“ и „възрастният“ (днес вече много от нас знаят, че егото е онзи прикрит измамник, който често сменя маските си и ни кара да лъжем себе си и другите). Хората непрекъснато се провокират едни други, като някои взаимоотношения се оказват благоприятни за активирането на нашето „дете“, други на „родителя“, а трети на „възрастния“. Тази диманика трудно може да бъде контролирана, защото е неосъзната.

Интересно е, че във всеки един момент ние можем да се превърнем в едно от тези наши лица, а общувайки с някой друг, разговаряме съответно с едно от неговите три лица. Така контролът над взаимодействията ни става доста труден, тъй като твърде рядко имаме разбиране за процесите в самите нас, а е въпрос на познания и остра наблюдателност да разберем с коя точно част от другия си имаме работа.

Детето носи в себе си неопитността, то е неразумно и зависимо от другите, но е и източник на смелост и творчески потенциал. Родителят съдържа в себе си всичко, което ни е било сочено за „правилно“ и „неправилно“, изтъкан е от морални правила и забрани, които сме натрупали в резултат на външните вмешателства в развитието ни. Той обаче може и да ни научи да се грижим по-добре за себе си.

Възрастният е безпристрастен анализатор, разчитащ на разума. Призван е да отменя емоционалните решения на „детето“ и „родителя“, които невинаги са полезни за личността. Възрастният може да си позволи гъвкавост, нивото на неговите решения се достига най-трудно, но и носи най-голяма свобода и зрялост. Той може да ни спре, когато искаме да изкрещим на някого и да го обидим по детски, само защото не ни харесва неговото „несправедливо“ отношение.

Зрялата част от нас вече знае, че всеки има своите причини за поведението си, както и че не можем да променим някого чрез насилие. Тя би могла да ни предпази и от автоматичните реакции на зависимост, заучени в детството ни. Възрастният ще откаже да се подчини, само защото някой му е посочил „правилния“ път и ще предпочете да тръгне натам, накъдето сам избере.